Елфите на Шанара

Рен свали Фавн от рамото си и го постави на земята до Стреса.

— Остани тук, мъниче — нареди му тя и отстъпи настрана.

— Рррууллл! Рен Елф, вземи мен! — отсече Стреса, наежвайки бодлите. — Аз мога да те преведа по-добре от който и да е друг.

Рен поклати отново глава.

— Елфовите камъни могат да ме преведат още по-добре. Гарт ще се погрижи да пристигнеш благополучно на Западната земя, Стреса, ако аз не успея да се върна. Той знае какво съм ти обещала.

Рен свали раницата и остави оръжията си — всичките, освен дългия нож на кръста си. Четиримата мъже, комбинираната котка и дървесният пискун я наблюдаваха мълчаливо. Тя внимателно изсипа Елфовите камъни от торбичката в отворената си длан, а пръстите й се затвориха върху тях.

После, преди да се е разколебала, Рен се обърна и закрачи в мъглата.

Тя вървя известно време право напред, като се съсредоточи само във вървенето и увеличаваше разстоянието между себе си и тези, които се грижеха за нейната безопасност. Тя прекоси голата скала от застинала лава, като един самотен ловец, и почувства как изстива отвътре, изтръпнала от силата на своето решение. Рен си спомни за разговора с Еоуен, когато тя беше й доверила отдавнашното си видение, видението за своята смърт. Не, Рен изруга наум. Не сега, не докато аз все още дишам.

Дракулите започнаха да й шепнат, подканяйки я настойчиво да продължи пътя си, викайки я при себе си. Но страхът й отстъпи пред яростта. Добре, ще дойда при вас — но не за да ме хванете!

Рен мина през една редица сребристи стволове, които се очертаваха голи и безжизнени — една порта, водеща към ада на смъртта. Тя виждаше да се появяват лица, изпити и изпразнени от съдържание, черепи в мъглата. Рен извади Елфовите камъни протегна ръка напред и призова тяхната сила. Тя дойде веднага, подчинена на нейната воля, оживяваща със своя син огън и прорязваща мъглата. Поведе Рен наляво през една равнина, където нищо не растеше и нямаше никаква следа от живот. Пред себе си, в далечината, Рен можеше да види как се трупат бели фигури, местещи се тела, обръщащи се като че ли да я приветстват. До нея достигаха гласове, викове и шепоти, зовящи я към смъртта.

Синият огън отслабна и тя продължи напред слепешката. Рен, чуваше тя Еоуен да вика.

Потисна желанието си да бърза, налагайки си да се движи предпазливо, като наблюдаваше всичко около себе си — движението на сенките и мъглата, признаците на събуждащ се живот. Стреса беше права. Вече се стъмваше. Следобедът клонеше към вечерта и светлината започваше да отслабва. Тя знаеше, че няма да стигне до Еоуен преди падането на нощта. Точно това искаха дракулите, точно такъв им беше планът. Магията на Еоуен също ги привличаше — но най-силно жадуваха за нейната, защото беше по-силна и щеше да ги нахрани най-добре. Еоуен беше примамка капана, предназначена за нея.

Рен затвори за миг очи пред тази неизбежност. Би трябвало да я съзнава от самото начало.

Гласовете ставаха по-силни, по-настойчиви и тя виждаше с крайчеца на окото си как фигурите в мъглата започват да приемат форма, неясна и ефирна. Пред нея се отвори някакво дефиле — дали точно тук не загубихме Еоуен, питаше се Рен. Не знаеше, но не се поколеба. Тя слезе в него, без да се бави, следвайки указанията на магията, чувствайки желязото в нея да я изпълва със своята горещина, нагнетявано в ковачницата на душата й. Не знаеше колко време е минало — час, повече от час? Рен беше загубила чувството си за време, всички чувства освен едно: за онова, което бе дошла да направи. Кралица на елфите, пазителка на жезъла Рухк и Лодена, носителка на друидска магия и наследница на кръвта на родовете Елеседил и Омсфорд — тя беше всички тези неща и никое от тях. Сътворена бе от нещо no-висше, нещо неопределимо. Нищо, казваше си тя, не би могло да ми попречи.