Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
— Я ме заплюй, че да се оправя. Остави. Чувал съм, че тези, които учат, се учат клас след клас. Истина ли е това?
— Вярно е.
— А ти за кой клас си сега?
— За четвърти.
— Разбрах. След това — пети, нали? Правилно ги казвам, а? Ето впрочем, че и аз нещо научих. А след това шести, нали? Ето… че другаруването ни не отиде напразно…
Полека-лека огънят се разгоря и камъните се нагряха. Щяха да прекарат нощта на топло. Мулетата пасяха край тях мирно и безгрижно. Докато каже: „Хайде лека нощ“, Алкистос почна да хърка. Щурците наоколо почнаха да го подиграват. Мельос не се ядоса. Огънят и мулетата го успокояваха. Присъствието им му вдъхваше сила. Нека планината си е огромна и дива и нека исполинските дървета издават тези пронизителни звуци, които никак не приличат на нежното шумолене на полето. Казват, че в такава доба излизали „таласъми“, изскачали всички духове — бродели и ръсели… Отнемали ти гласа, отнемали ти разсъдъка и тям подобни… Мельос, разбира се, не вярваше много на тези неща. Но все пак не можеше всичко да е лъжа. Това са му го казвали големи умове. Бай Тодос, Пердикопулос, Еразмо. Все нещо повече знаеха те от онзи педя — човек, Дакридзикос, който твърдеше, че всичко това са „бабини деветини“.
Нощта протичаше леко по върхарите на дърветата и пееше тихо. Алкистос й пригласяше с хъркането си. Мельос си спомни за нея. Цялата беше очи, светлина… благоухание. И той се наведе и ороси планинската тревица. Аграмбели! Ако не я обичаше, всичко би било безполезно. Хубавият свят нямаше да има някаква красота. И пролетта щеше да бъде пълна с плесен. И морето би било една локва. Аграмбели, благодаря ти, задето те обикнах сега, когато светът погрозня… защото какво щях да правя сред един грозен свят без Аграмбели…
Всевъзможни планове се мяркат и отминават един след друг. Мечти с мечти се сменяват… и огънят приятно пращи. Ще й поиска една снимка и ще поръча да я оградят наоколо със златна рамка, както са направили с иконата на Богородицата. Че защо, нима тя беше по-хубава?… Само гледай си добре даскалъка… Кадрас, момчето ми, гледай си го добре, защото за много неща си създаден. „Нашият град“ — ще каже някой ден господин кметът. Само се постегни и не се отпускай. „Не прави другиму това, което не искаш да ти правят“… Защо са те учили добрите старчета? Значи така… „нашият град“ — ще му каже кметът… Да… Но каква радост би било това за него, ако и тя не е наблизо, за да го чуе? Ние вече, Аграмбели, сме едно цяло. Добре му казваше някога Еразмо, а той не разбираше тогава: „една плът и една душа“. Да, но сега тя си спи сладко в пухеното легло, а той бодърствува край един огън на две хиляди метра над света.
Изглежда, че нещо се пъхна в ноздрата на някое от мулетата, защото то изпръхтя.
Алкистос скочи и се огледа объркано. После се обърна към бодърствуващия си приятел.
— Не спиш ли?… — запита го той.
— Сънят бяга от очите ми.
— Ти впрочем… още от сутринта впрочем те следя… много песни… малко сън. Ха… ха… сещам се!
— Какво се сещаш?
— Щом искаш… няма да те издам на никого. Но аз във всеки случай впрочем зная!
— Какво знаеш?
— Това, което знаеш впрочем и ти.
— Недей така, кажи ми ясно!
— Тези неща впрочем, дето казваш, не се изясняват впрочем повече.
Потърка ръцете си, протегна се шумно и измъкна кесията си с тютюн. Сви си цигара и я запали, без да проговори. После взе да рови огъня.
— Това впрочем, което и аз не зная, впрочем и ти не знаеш… — Той помълча и захвърли главнята.
— Е, какво?
— Е, ето това ще ни изяде главата на всички! Хайде ставай сега, защото се съмва!
Стегнаха отново подпругите, яхнаха и потеглиха. Мулетата вървяха сами, без да ги подканват.
Почна да се зазорява. Тих ветрец гонеше нощта и отваряше път на слънцето.
Косовете се ободриха и почнаха сладко да пеят утринните си мелодии.
Сега ездачите навлязоха в тъмна гора от буки и ели. Слънцето се промъкваше на редки снопчета, както прониква в мазетата.
— Сега впрочем, като стигнем на височината…
— Е… какво?
— Ще видим насреща впрочем къщите.
— Е, как изглеждат?
— И това ли не знаеш?… Ах, даскале… Та съвсем напусто ли отиде впрочем толкова учене?
Една коза, която се спускаше бързо надолу, се изпречи на пътя им, спря се за миг изненадана, после ритна във въздуха и изчезна.
— Ех, отиде един куршум… — рече Кицос.
— Защо?
— А, не разбра ли? Дива коза впрочем беше гостенката.
Казват, че месото й било кисело… а?
— Кисел е езикът им, защото не са го вкусили. Като локум е… Но ние го направихме кисело, защото не можахме впрочем да я ударим.