Едно момче брои звездите

Глава първа

— Ще ядеш впрочем… мляко, впрочем… и ще наедрее впрочем търбуха ти… Харесва ли ти?

— Какво?

— О-о-о-о-ох… Аз ти говоря впрочем, а ти, впрочем гаргаленки броиш… Тъй ми се струва. Така ли село ще градим?

— Извинявай, кехая.

— Извинявам те… Извинявам те впрочем, дето казваш, но слушай ме малко и ти. Най-напред… с този ялелейли, който носиш на гърба си, ще умреш впрочем от студ.

— Кой ялелейли?

— Ох… Почна да се майтапиш ли с мене?

— Отде да зная аз какво значи „ялелейли“…

— Ето това, дрехата, която носиш… Как се казва?

— А, това ли е ялелейли?

— Ами че кое?

— Е, какво да се прави тогава, кехая.

— Най-напред впрочем… не искам да ме наричаш кехая. Ще ме наричаш с кръщелното ми име.

— А как е кръщелното ти име?

— От старинните имена е… Алкистос… Най-напред впрочем попът щял да го сбърка с Алкивиадис и тям подобни, но баща ми впрочем се намесил и го оправил впрочем.

— И така впрочем?

— И сега ме викат впрочем Кицос.

— Браво.

— Знаеш ли колко ученици ще учиш?

— Не. Колко казваш?

— Осемнадесет… Осемнадесет и нещо.

Мулетата сами намираха пътеките. Умни животни, с такава памет, че да се смаеш. Алкистос яздеше до него и си свиваше цигара.

— Да ти свия ли и на теб една? — рече той на Мельос.

— Не те ли преследват стражарите?

— Къде ще ме намерят? И да ги търся впрочем, няма да мога да ги намеря.

— Защо не си вземеш готови цигари?

— Те вонят впрочем на пръдня.