Бебето е мое
- Автор: Сюзън Елизабет Филипс
- Серия: Чикаго старс #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Бебето е мое». Краткое содержание книги:
Кал Бонър, легендарният куотърбек на „Чикаго Старс“, изглежда, е перфектният избор. Но красивата му външност и недодяланото му държане са измамни. Д-р Джейн твърде късно разбира, че всъщност той е много по-умен, отколкото показва. Както и че съвсем не е съгласен да бъде използван и захвърлен...
- Може би не е толкова смахната, колкото си мислиш. Все пак, именно тя бе тази, която ми каза да дойда на разходка с теб.
- Нямаше ли да го направиш иначе?
- Не знам. Доста неща в живота ми са заложени на карта в момента и не искам да допусна грешка. Понякога майките знаят какво е най-добро за дъщерите им. - Тя го погледна право в очите. - И за синовете им.
Той поклати глава и отпусна примирено рамене.
- Добре. Признавам се за победен.
Лин се усмихна и трябваше да се сдържи да не го целуне отново.
- Вечеряме рано. В шест часа.
- Ще бъда там.
21.
Тази вечер Лин демонстрира Джейн на Джим така, сякаш беше обичното й дете, извикано да изпълни номерата, които умееше, пред някой непознат. Хвали я пред него, докато главата му се замая, а после ги отпрати в дневната, за да могат да оправят каквито различия бяха останали между тях.
Джейн се настани в стола на Ани и усети болезнено трепване заради приликата между баща и син. Прииска й се да седне до него и да се сгуши в силните му ръце, които така й напомняха за онези на Кал. Вместо това си пое дълбоко дъх и му разказа как се беше запознала със сина му и какво беше направила.
- Не съм написала статията във вестника - каза, когато довърши историята си, - но почти всяка дума в нея е вярна.
След това зачака укорите му.
- Предполагам, че Итън ще има какво да каже за божието провидение и как именно то ви е събрало с Кал.
Това я хвана неподготвена.
- Не съм толкова сигурна.
- Обичаш го, нали?
- С цялото си сърце. - Джейн сведе поглед. - Но това не означава, че ще бъда просто някаква странична добавка към живота му.
- Съжалявам, че те измъчва така. То е по-силно от него. Мъжете в нашето семейство са доста твърдоглави. - Изглежда, се чувстваше неловко. - Май и аз имам да си призная нещо.
-О?
- Днес следобед се обадих на Шери Воуглър.
- На лекарката ми?
- Не можех да бъда спокоен за бременността ти, докато не се уверя, че всичко е наред. Тя каза, че си напълно здрава, но по никакъв начин не можах да я принудя да ми съобщи дали ще имам внук, или внучка. Каза, че си решила да изчакаш и че аз също трябва да имам търпение - Изглеждаше смутен. - Знам, че не биваше да говоря с нея зад гърба ти, но не исках да ти се случи нищо лошо. Сърдита ли си?
Мислите на Джейн се насочиха към Чери и Джейми, а после и към собствения й баща, който сякаш никога не бе загрижен за нея. В следващия миг вече се усмихваше.
- Не съм сърдита. Благодаря.
Той поклати глава и също се засмя.
- Ти си добра жена, Джейни Бонър. Старата кукумявка се оказа права за теб.
- Чух те! - обади се споменатото същество от съседната стая.
По-късно тази нощ, докато лежеше в тясното си желязно
легло и не можеше да заспи, Джейн се усмихна при спомена за възмущението на старицата. Ала усмивката й помръкна при мисълта за всичко, което щеше да изгуби, когато си тръгнеше оттук: Джим и Лин, Ани, планините, които с всеки изминал ден сякаш все повече се превръщаха в част от нея... и Кал. Само че как би могла да изгуби нещо, което никога не беше имала?
Искаше й се да си изплаче очите, но вместо това заби юмрук във възглавницата, като си представяше, че размазва лицето на съпруга си. Гневът й се стопи и остана да лежи по гръб, вперила поглед в тавана. Какво правеше тук? Защо подсъзнателно го чакаше да размисли и да осъзнае, че я обича? Днешният ден й бе показал, че това няма да се случи.
Мислите й се върнаха към унизителния момент този следобед, когато той беше изкрещял, че ще си останат женени. Предложението му я беше наранило дълбоко. Думите, които бе жадувала да чуе, бяха изречени в пристъп на гняв и изобщо не ги мислеше.
Тя се застави да погледне истината в очите. Кал може и да размислеше, но щеше да го стори по задължение, а не от любов, защото просто не изпитваше към нея същото, което тя - към него. Трябваше да го приеме и отново да заживее собствения си живот. Време бе да си тръгне от планината Хартейк.
Вятърът навън се беше усилил и в стаята беше захладяло. Въпреки че под завивките беше топло, студът сякаш бе проникнал чак в костите й. Джейн се сгуши под одеялата и прие факта, че трябва да си върви. Винаги щеше да е благодарна, задето си бе откраднала тези седмици само за себе си, ала сега беше време да престане да се крие и да се върне към своя живот.
Дълбоко нещастна, тя най-сетне потъна в сън, само за да бъде изтръгната от него от оглушителна гръмотевица и една студена, мокра ръка, затиснала устата й. Пое си дълбоко дъх, канейки се да изпищи, ала ръката още по-здраво запуши устата й и един дълбок, познат глас прошепна в ухото й: