Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
— Разбирате ли, че може да бъдем погребани живи там долу или смачкани до смърт, или дори да се удавим, ако има достатъчно вода?
— Пуснете ръката ми, капитан Фултън — гласът ми беше тих, спокоен, без гняв. Точка в моя полза.
Фултън ме пусна и отстъпи назад. В погледа му се прокрадна безумие. Той беше силно притеснен.
— Просто искам да разберете какво може да се случи.
— Тя разбира — рече Долф.
Хрумна ми нещо.
— Капитан Фултън, какво изпитвате, когато изпращате свои хора да спасят с риск за живота си група вампири?
Нещо се мярна в тъмните му очи.
— Законът гласи, че те са хора. Не бива да се изоставят хора, изпаднали в беда или попаднали в капан.
— Но? — подсказах аз.
— Но моите хора са ми по-скъпи от банда трупове.
— До не много отдавна аз бих се съгласила с вас.
— Какво ви накара да промените становището си? — попита Фултън.
— Срещнах твърде много хора, които бяха не по-малко чудовищни от всички чудовища. Може би не толкова страшни, но също толкова зли.
— Полицейската работа руши вярата в хората — каза детектив Тами.
Тя и Лари най-накрая се бяха добрали до нас. Той се беше влачил доста дълго. Твърде тежко ранен беше, за да настоява да слезе в подземието. И слава Богу.
— Аз ще отида, защото на мен това ми е работата, но не е задължително да ми харесва — каза Фултън.
— Добре, но ако влезем вътре, трябва да приключим операцията преди настъпването на нощта, защото иначе ще се окажем в подземие, пълно с новоприети вампири без наставник, които може да не владеят напълно глада си.
Очите му се разшириха и забелиха. Бих се обзаложила на доста прилична сума, че Фултън имаше сметки за уреждане с вампири. По шията му нямаше белези, но това нищо не доказваше. Каквото и да показват по филмите, вампирите невинаги пият кръв от шията. И на много други места по тялото кръвта тече близо до кожата.
Леко докоснах ръката му. Мускулите му вибрираха от напрежение като силно изопнати струни.
— Кого сте загубили?
— Какво? — той сякаш не можеше да фокусира погледа си върху мен.
— Кого ви отнеха вампирите?
Накрая тъмните му очи се фокусираха. Страшните картини, които току-що си беше представил, изчезнаха. Изражението на лицето му стана почти нормално, когато той каза:
— Жена ми и дъщеря ми.
Очаквах да каже още нещо, ала мълчанието ни обгърна като дълбоко езеро, изпълнено с ужаса, прозвучал в тези думи. Жена и дъщеря. И двете изгубени. Не — отнети от вампири.
— И сега вие трябва да отидете в мрака и да спасите някакви кръвопийци, като изложите на риск себе си и своите хора. Това наистина е мерзко.
Той дълбоко вдиша през носа и бавно издиша. Наблюдавах как си възвръща самообладанието, как възстановява къс по къс вътрешната си защита.
— Когато разбрах какво е вътре, ми се прииска да оставя сградата да изгори.
— Но не я оставихте — казах аз. — Свършихте си работата.
— Работата не е довършена — тихо рече той.
— Животът е гадно нещо — отбелязах аз.
— И свършва със смърт — довърши вместо мен Лари.
Обърнах се към него намръщена, но не намерих думи да му възразя. Днес той беше прав.
42
Два пъти ухапаната, както поетично я нарече Долф, се оказа дребна женица на около трийсет. Кестенявата й коса беше вързана отзад на опашка, поради което шията и вампирските ухапвания неприятно се виждаха. Вампироманите са хора, които намират сексуална наслада в ухапванията от вампири. Те крият следите от зъбите им и ги показват само в собствените си свърталища. Докато членовете на „Църквата на вечния живот“ почти винаги излагат на показ ухапванията. Косата им винаги е късо подстригана или събрана така, че да се вижда шията, ръкавите също са къси, ако следите са на китката или лакътя. Те се гордеят с тези ухапвания, считат ги за знаци на спасението.
Горните две следи от зъби бяха по-големи, кожата около тях по-червена и по-силно разкъсана. Някой беше хапал доста небрежно. Другите две следи бяха почти изящни, направени с хирургическа точност. Два пъти ухапаната се казваше Каролайн. Тя стоеше, обхванала с ръце раменете си, сякаш й беше студено. Тъй като беше толкова горещо, че на тротоара можеше да се пържат яйца, аз не мислех, че й бе студено, поне не в обичайния смисъл.
— Искали сте да ме видите, Каролайн?
Тя кимна — главата й се заклати нагоре-надолу, като на кученце-играчка, поставено до задното стъкло на кола.
— Да — каза тя едва чуто, погледна Долф и Маккинън, после пак мен.
Всичко беше ясно. Тя искаше да поговорим на четири очи.