Разединени равнини

— Баш тъй — кимна Скрил.

— И?…

— Като се поотдалечих достатъчно, реших да изчакам, та да видя к’во ще стане. Така де, онез големите балони уж трябваше да лумнат в пламъци и прочие. Ама не пламнаха. Продължих нататък, но на следващата нощ още бях достатъчно близо до Тарк, та да видя как градът гори.

— Значи планът им е претърпял провал — заключи Стенуолд. От напрежението започваше да му се гади.

— Така изглежда — потвърди Скрил, а малко по-късно добави: — Съжалявам.

— Чук и клещи, какво направих? — прошепна Стенуолд. Откъм коридора се чу звън на метал, после вратата се открехна и Балкус надникна почтително.

— Майстор Трудан? — започна той.

— Изчакай минутка — помоли Стенуолд и едрият мравкороден запристъпя на прага. — Сега какво ще правиш? — обърна се към Скрил той.

— Ами, ще извиняваш, майстор Трудан, ама чух, че тука се задават големи неприятности. Тъй че ще потеглям към дома, нищо, че пътят е дълъг. Таз война не е моя. Съжалявам.

— Не те и моля за друго. Ще се погрижа да ти платят за труда и да ти осигурят провизии.

Тя кимна, а тясното й дълго лице се изопна още повече.

— Приятно ми беше да работя с твоите момчета, майстор Трудан. Особено със Салма. Голяма работа беше той. Съжалявам, че свършиха така.

Стенуолд не каза нищо. След миг Скрил стана и се изниза покрай Балкус.

— Вие… добре ли сте? — попита предпазливо мравкородният.

Стенуолд поклати бавно глава.

— Още двама от моите са намерили смъртта си. Да атакуват лагера на осите! Къде им е бил умът?

— Знаели са какъв риск поемат — отсъди философски Балкус. — Със сигурност са били наясно в какво се забъркват.

— Но аз не ги пратих там да се бият. Трябваше просто да…

— Да шпионират — завърши вместо него Балкус. — По-добре да ги бяхте пратили като войници. Аз затуй никога не приемам шпионски задачи от Скуто, а само охрана или бой. Войниците живеят трудно и умират чисто, а ако ги пленят, почти винаги могат да разчитат на известно зачитане, щото ние, хората на меча, се уважаваме помежду си. По-добре е, че са нападнали като войници, в атака, защото към заловените шпиони осоидите нямат милост. И не само те. Всички мразят шпионите.

Стенуолд поклати глава. Какво ли не би дал да му беше останал поне един приятел, с когото да поговори. Балкус беше лоялен, но простоват, а Стенуолд имаше нужда да седне със стар приятел, да пие и да си излее душата. Ала нямаше с кого. Че и Скуто бяха в Сарн, на север. Тисамон, най-сигурната му опора, сигурно вече бе потеглил на изток заедно с Тиниса. Беше останал сам тук и всички проблеми на Колегиум тежаха на плещите му.

— А ти? — попита накрая той — Дойде да ми кажеш нещо ли? Новини някакви?

Балкус кимна.

— Една малка — съобщи с мрачна усмивка. — Армията на Век настъпва към нас. Хора от съседните села се стичат към Колегиум. Започва се.