Разединени равнини

— Бая работа им създаваш напоследък — отбеляза богомолкочовекът.

Стенуолд вдигна вежди.

— Какво си наумил, Тисамон?

— Исках да те уведомя, че Тиниса ще дойде с мен.

— И дума да не става — възпротиви се категорично Стенуолд.

— Тя иска да дойде.

— Това е без значение.

— Не можеш да я спреш.

— Може и да не мога — призна Стенуолд. — Приятелю, досегашните ми опити да предпазя домочадието си не доведоха до нищо добро, но те моля да премислиш. Може да са твоят народ, но нея ще я убият. Ще я убият, защото ще я вземат за паякородна, а ако разберат каква е всъщност, ще я убият двойно по-сигурно. Самият ти едва не я уби, когато разбра.

— Има начин това да се избегне — възрази Тисамон, — макар че престоят й определено няма да е приятен. Всичко, което казваш за моя народ, е вярно, но няма да я убият просто така, от раз.

— Тисамон, умолявам те…

— Тя го заслужава, Стен. Това все пак е и неин народ, не забравяй. Дори да я намразят, дори да намразят мен, както несъмнено ще стане, Тиниса все пак заслужава да види бащиния си род, пък било то и само за да го отхвърли.

Стенуолд изкриви лице.

— Знам, че това означава много за теб.

Тисамон се усмихна унило.

— Моят народ не е от многобройните. Ако имперската армия нападне Фелиал с машините си и с многохилядната си паплач, моите хора ще се бият. И ще убиват по десет за всеки свой, но накрая пак ще са останали повече осоиди, отколкото богомолкородни.

— Ти… мислиш ли, че ще се стигне до това?

— Ако те ни нападнат, нищо чудно. Бих казал, че ще платят скъпо и прескъпо, само че Империята не цени живота на войниците си и цената няма да я уплаши. Горите на Фелиал ще бъдат опожарени, крепостите на народа ми — сринати, и затова, ако не за друго, трябва да ги предупредя за мащаба на заплахата и могъществото на противника. И искам Тиниса да ги види такива, каквито са сега, в случай че не е останало нищо за гледане, когато всичко приключи.

Нещо в лицето на Тисамон потресе Стенуолд. „Навикът ни кара да забравим различията.“ С Тисамон бяха приятели толкова отдавна, че Стенуолд бе започнал да го възприема като човек опитомен, разкъсал връзките си със своя див народ, с древното си и мрачно наследство. Сега обаче съзря в ъгловатите му черти тежестта на толкова много история, че в сравнение с нея Колегиум бледнееше като невръстно дете; бледнееше, смаляваше се, чезнеше. И пропадаше в мрак.

— Да — съгласи се накрая Стенуолд. — Ако е решила да тръгне с теб, нямам правото да я спирам. Но…

— Знам — каза Тисамон и сложи ръка на рамото му. — Ще я пазя. Ще сторя всичко по силите си да я опазя.

На вратата се потропа и Стенуолд въздъхна.