Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
— Разбира се, ако не смятаме надниците и храната на индианците и някои други, по-дребни разходи.
Ерендира вървеше в крак с магарето, задушавана от горещината и прахта, и никак не оспори сметката на баба си, но едва се сдържа да не заплаче.
— Сякаш имам в костите си разтрошено стъкло — рече тя.
— Ти се опитай да заспиш.
— Добре, бабо.
Затвори очи, пое дълбоко глътка парещ въздух и продължи да върви, заспала.
Сред облаците прах на хоризонта се появи една камионетка, натоварена с птичи клетки, разгони по пътя си козлите и писукането на птиците в нея обля като струя прохладна вода неделната сънливост на Сан Мигел дел Десиерто. На кормилото седеше плещест холандец-чифликчия с насечено от ветрищата лице и мустаци с цвета на катерица, наследени от някой прадядо. На другата седалка пътуваше синът му Одисей — златокос юноша с морскосини самотни очи и с външност на преоблечен ангел. Вниманието на холандеца беше привлечено от някаква походна палатка, пред която чакаха ред всичките войници от местния гарнизон. Насядали бяха по земята и пиеха от една и съща бутилка, като си я подаваха от уста на уста, а на главите им стърчаха клони от бадемови дървета — като че ли се намираха в засада и щяха да се хвърлят в бой.
— Какво ли продават там, дявол да го вземе?
— Една жена продават — отвърна му съвсем непринудено синът. — Ерендира се казва.
— Ти откъде знаеш?
— Всички в пустинята знаят — отвърна Одисей.
Холандецът отиде в хотелчето на селището. Одисей се позабави в камионетката, със сръчни пръсти отвори една чанта за книжа, която баща му беше оставил на седалката, извади пачка банкноти, пъхна няколко в джобовете си и остави пак всичко, както си беше. Същата нощ, докато баща му спеше, той излезе през прозореца на странноприемницата и отиде да се нареди на опашката пред палатката на Ерендира.
Там веселбата беше в разгара си. Пияните новобранци танцуваха един с друг, за да не отиде зян безплатната музика, а фотографът правеше нощни снимки с помощта на листове магнезий. Докато следеше как върви търговията, бабата броеше банкноти в скута си, разпределяше ги на равни купчинки и ги нареждаше в една кошница. По това време нямаше повече от дванайсет войници, но опашката от следобеда се беше удължила от цивилни клиенти. Одисей беше последният.
Дошъл беше редът на един войник с мрачно лице. Бабата не само че му прегради пътя, но и не пожела да се докосне до парите му.
— Не, синко — рече му, ти няма да влезеш дори и за всичкото злато на света. Зъл дух носиш.
Войникът не беше от този край и се изненада.
— Какво значи това?
— Че носиш зъл дух и го предаваш на другите — рече бабата. — Стига му на човек да те погледне в лицето.
Отстрани го с ръка, но без да го докосва, и даде път на следващия войник.
— Влизай ти, драгуне — рече му весело. — И не се бави, че родината има нужда от тебе.
Войникът влезе, но веднага се върна, защото Ерендира искала да говори с баба си. Тя закачи на ръката си кошницата с парите и влезе в палатката. Вътре беше тясно, но чисто и подредено. На един брезентов креват в дъното лежеше Ерендира и трепереше цялата, без да може да се овладее. Беше измъчена и вмирисана на войнишка пот.
— Умирам, бабо! — изхълца тя.
Бабата пипна челото й и като се увери, че няма температура, опита се да я утеши.
— Най-много десетина войници да са останали — рече тя.
Ерендира избухна в плач и зави като уплашено животно. Тогава бабата разбра, че е прехвърлила границата на ужаса, и започна да я гали по главата, да я утешава.
— Слаба си, там е цялата работа — рече й тя. — Хайде недей плака повече; изкъпи се със салвия, да се съвземеш.
Когато Ерендира започна да се успокоява, излезе навън и върна парите на войника, който чакаше.
— Свърши за днес — рече му. — Ела пак утре и пръв ще те пусна. — После викна на другите от опашката: — Край, момчета. До утре в девет.
Редицата се разсипа, войници и цивилни нададоха викове на негодувание. Бабата ги пресрещна шеговито, но съвсем не на шега размахваше опустошителната си тояга.
— Нахалници! Мръсници! — крещеше им. — Вие да не си мислите, че това момиче е от желязо! Бих искала да ви видя аз на нейното място! Развратници! Отрепки!
Мъжете й отвръщаха с по-тлъсти ругатни, но накрая тя успя да потуши бунта и стоя на пост с тоягата, докато не раздигнаха масите със закуски, докато не разглобиха лотариите. Тъкмо се канеше да влезе в палатката, когато съзря Одисей — цял-целеничък, сам на празното и тъмно място, където допреди малко беше редицата от мъже. Особена светлина струеше от него и сякаш само заради лъчистата си хубост той беше видим в тъмнината.