Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
За разлика от всеки друг път, тази сутрин бабата се залови да нагласи Ерендира. Гримира лицето й в гробовен стил, както беше на мода през нейните младини, а накрая й сложи изкуствени клепки и превърза косите й с панделка от органдин, като същинска пеперуда на главата й.
— Ужасно изглеждаш — призна тя, — но мъжете са големи простаци по отношение на жените.
Още преди да са ги видели, и двете различиха стъпките на две магарета по коравата земя на пустинята. По заповед на баба си Ерендира се излегна върху рогозката, също като начеваща актриса преди вдигането на завесата. Подпирайки се на епископския жезъл, баба й излезе от палатката и седна на трона да чака двете магарета.
Беше пощаджията. Нямаше повече от двайсет години, макар че службата го беше състарила, и носеше кафеникава униформа, гамаши, коркова каска и военен пистолет на патрондаша. Яхнал беше по-хубавото магаре, а другото, не толкова едро, натоварено с платнените чували, водеше за оглавника.
Като минаваше покрай бабата, махна й с ръка за „добър ден“ и щеше да продължи пътя си, но тя му направи знак да хвърли поглед в палатката. Момчето спря и видя Ерендира, излетната на рогозката, с погребалния грим и по рокля с морави ширити.
— Харесва ли ти? — попита го бабата.
Пощаджията чак тогава разбра какво му предлагат.
— На гладен стомах не е лоша — усмихна се той.
— Петдесет песо — рече бабата.
— Брей, че да не е от злато! — рече той. — Толкова струва храната ми за цял месец.
— Няма какво да се стискаш толкова — рече бабата. — Във въздушната поща дават по-голяма заплата, отколкото на поповете.
— Аз съм от националната поща — каза момчето. — Въздушната е онзи, дето ходи с едно камионче.
— Както и да е, любовта е не по-малко важна от храната — рече бабата.
— Само че не нахранва.
Бабата разбра, че един човек, който се храни от надеждите на хората, има предостатъчно време да се пазари.
— Ти колко имаш? — попита го тя.
Пощаджията слезе от магарето, извади от джоба си няколко смачкани банкноти и ги показа на бабата. Тя с хищна ръка ги грабна всичките заедно, като топка.
— Правя ти отстъпка — рече му тя, — но при едно условие: да разгласим навсякъде.
— Чак до другия край на света — обеща пощаджията. — За това ме бива.
Ерендира не беше успяла и да мигне. Свали изкуствените си клепки и се дръпна на една страна върху рогозката, за да направи място на случайния си жених. Щом той влезе в палатката, бабата енергично дръпна подвижната завеска и затвори входа.
Тази сделка беше полезна. Привлечени от рекламата на пощаджията, надойдоха мъже от много далече, за да се запознаят с Ерендира. След мъжете се появиха масички с лотарии, сергии с разни неща за ядене и най-накрая пристигна един фотограф на колело. Той инсталира срещу лагера един фотоапарат на триножник с траурночерен ръкав, а отзад опъна платнище с нарисувано езеро и куци лебеди, за фон.
Седнала на своя трон, бабата си вееше с ветрилото и сякаш нейният собствен панаир никак не я засягаше. Единственото, което я интересуваше, беше да има порядък на опашката от клиенти, дето чакаха да им дойде редът, и да й плащат точно, преди да влязат при Ерендира. Отначало беше много строга, стигна дори дотам, че отпрати един добър клиент, защото не му стигали пет песо. Но с течение на времето започна да възприема поуките на живота и накрая се съгласяваше да й доплащат с медальони на светци, със семейни реликви, венчални пръстени и с всичко, което, захапеш ли го със зъби, може да докаже, че е чисто злато, макар и да не блести.
В края на техния дълъг престой в това първо селище бабата имаше вече достатъчно пари, за да купи магаре. И пое навътре в пустинята да търси други места, по-подходящи за събиране на дълга. Пътуваше седнала върху някакво подобие на носилка, прикрепена върху гърба на магарето, и се пазеше от неподвижното слънце с един разнебитен чадър, който Ерендира държеше над главата й. Зад тях вървяха четирима индианци-носачи, нарамили съставните части на лагера: рогозките за спане, поправения трон, гипсовия ангел и сандъка с останките на двамата Амадисовци, Фотографът следваше кервана на велосипеда си, но без да го настига, сякаш нямаше нищо общо с него.
Бяха минали шест месеца от пожара и бабата имаше вече ясна представа какви приходи носи тяхното предприятие.
— Ако нещата продължават все тъй — каза тя на Ерендира, — ще ми изплатиш дълга си за осем години, седем месеца и единайсет дни.
И пак започна да проверява на ум сметките — със затворени очи, прехвърляйки между пръстите си някакви зърна, който вадеше от един вътрешен джоб, скривалище и на парите. Накрая допълни: