Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Когато в селото не остана мъж, който можеше да плати нещо за любовта на Ерендира, баба й я качи на един товарен камион и я поведе по пътищата на контрабандистите. Пътуваха отзад, в каросерията, без никакъв покрив над главите, между чували с ориз, тенекии масло и останките от пожара: горната табла на кревата в стил от епохата на вицекралството, един ангел на войната и други негодни за нищо вехтории. В един сандък с два кръста отгоре, нарисувани с дебела четка, отнесоха костите на двамата Амадисовци.
С един разпран чадър бабата се пазеше от вечното слънце. Дишаше тежко, измъчвана от потенето и прахта, но дори в това тежко положение пазеше величественото си достойнство.
За пътуването и за пренасянето на мебелите плати Ерендира, като се любеше по за двайсет песо с товарача на камиона зад купчината тенекии и чували с ориз. Отначало опита да се защити със същите средства, както и срещу нападението на вдовеца. Но подходът на товарача беше друг, той не беше припрян, знаеше как да я подхване и накрая я укроти с нежността си. Тъй че, когато пристигнаха в първото селище, след един мъчите лен ден, Ерендира и товарачът си почиваха след хубавата любов зад паравана от стоки. Шофьорът на камиона извика на бабата:
— Оттук нататък е пълно с хора.
Бабата недоверчиво огледа жалките безлюдни улички на селото — малко по-голямо, но много по-тъжно от онуй, което бяха напуснали.
— Не се забелязва — рече тя.
— Това е територия на мисионери — обясни шофьорът.
— Мен не ме интересува благотворителността, а контрабандата — рече бабата.
Заслушана в разговора иззад купчината стоки, Ерендира човъркаше с пръст един чувал ориз. Изведнъж напипа някакъв конец, дръпна го и измъкна дълъг гердан от истински перли. Заразглежда го уплашено, държейки го между пръстите си като умряла змия. А в това време шофьорът отговаряше на бабата:
— Вие, сеньора, сънувате с отворени очи. Никакви контрабандисти няма.
— Ами! — рече бабата. — На мене ще ми ги разправяте!
— Потърсете ги и ще видите — подигра й се шофьорът, развеселен. — Всички говорят за тях, но никой не ги е видял.
Товарачът забеляза, че Ерендира е извадила гердана, побърза да го вземе от ръцете й и пак го напъха в чувала с ориз. Бабата реши да останат, въпреки че селището изглеждаше бедно, и повика внучката да й помогне да слезе от камиона. Ерендира се сбогува с товарача с една бърза, но искрена, истинска целувка.
Седнала на трона посред пътя, бабата почака да разтоварят техните неща. Последен свалиха сандъка с костите на двамата Амадисовци.
— Този сандък тежи като мъртвец — засмя се шофьорът.
— Двама са — рече бабата. — Затова се отнасяйте с нужното уважение.
— Бас държа, че са статуи от слонова кост — засмя се шофьорът.
Сложи сандъка с костите как да е между обгорените мебели и протегна към бабата разтворената си длан.
— Петдесет песо — рече.
Бабата посочи товарача:
— Честно и почтено си платихме на вашия помощник.
Шофьорът учудено погледна своя помощник, онзи кимна утвърдително и той се върна в кабината на камиона. Там пътуваше една жена в траур с пеленаче, което плачеше от жегата. Тогава товарачът напълно самоуверено каза на бабата:
— Ерендира тръгва с мене. Освен ако вие не заповядате нещо друго. Намеренията ми са честни.
Момичето го прекъсна уплашено:
— Аз нищо не съм казвала!
— Казвам го аз, защото на мене ми хрумна тази мисъл — каза товарачът.
Бабата го изгледа от главата до петите, без да го подценява, а просто стараейки се да измери истинската сила на желанието му.
— Аз не възразявам — рече му тя, — стига да ми платиш всички загуби, които съм понесла заради нейното нехайство. Осемстотин седемдесет и две хиляди, триста и петнайсет песо без четиристотин и двайсет, които тя вече ми изплати, или всичко осемстотин седемдесет и една хиляда, осемстотин деветдесет и пет.
Камионът тръгна.
— Ако имах такъв куп пари, щях да ви ги дам, повярвайте ми — каза сериозно товарачът. — Момичето ги заслужава.
На бабата й хареса решителността на момчето.
— Тогава ела, когато ги имаш, синко — отговори му тя със симпатия в гласа, — но сега си върви, че ако извадим сметките, ще трябва да ми платиш още десет песо.
Товарачът скочи в каросерията на камиона, който се отдалечаваше. Оттам махна с ръка на Ерендира за сбогом, но тя беше още толкова изплашена, че не му отвърна.
На същия напечен от слънцето пущинак, където ги стовари камионът, Ерендира и баба й скалъпиха нещо като палатка от парчета ламарина и останки от персийски килими. Постлаха си на земята две рогозки и спаха не по-лошо, отколкото в голямата къща — докато слънцето не си намери пролуки в покрива и не опари лицата им.