Сирените на Холивуд (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сирените на Холивуд (Книга 1)». Краткое содержание книги:
Майър задържа още миг суровия си поглед в нея, после вдигна рамене и продължи:
— Е, поне съм жив, нали? — потупа я бащински по коляното. — Но ти така и не ми отговори на въпроса.
Даяна се помъчи да си го спомни.
— Да обичаш това, което правиш, да създаваш нещо и да бъдеш оценяван. Какво повече бих могла да искам?
— Какво повече наистина — поклати глава той и се усмихна. — За теб животът е наслада, така ли е, Даяна?
— Е, но крие и заплахи.
— О, да — засмя се Майър и плесна с длан коляното си. — Какъв би бил животът без заплаха. Огромна скука и нищо повече. Тогава направо бих си прерязал вените.
Лицето му се изкриви в гримаса, когато протегна ръце надолу към сандалите си и почна непохватно да опипва каишките.
— Дайте на мен — Даяна се наведе, отстрани внимателно дебелите пръсти на ръцете му и откопча сандалите.
Майър потопи босите си крака във ваната, натисна един хромиран бутон и водата започна да вибрира. По устните му се появи лека усмивка.
— Така вече е по-добре — облегна се иззад и отвори барчето. — Нещо за пиене?
— Един „Том Колинс“.
— Веднага.
Ръцете му изненадващо сръчно боравеха с чашите, леда, содата и алкохола. Даяна със свито сърце продължаваше да мисли за разказа му, особено като виждаше до каква степен са осакатени ръцете му. В същото време си даваше сметка, че той нямаше да й позволи да стане свидетел на недъга си, ако не смяташе, че може да й вярва безусловно.
След като приготви питиета за двамата и отпиха първата глътка, Майър заговори:
— Възрастта, мила моя Даяна, е сериозно нещо. Ако човек живее в един съвършен свят, не е нужно да се замисля за това. Но нашият свят съвсем не е такъв. Сигурен съм, че ще се съгласиш с мен. Когато бях млад, бях много търпелив. Рисуването с маслени бои ме приучи на това. Шедьоври не се правят набързо — той въздъхна и остави чашата си. — Но възрастта стопи цялото ми търпение, за жалост. Загубих единия си син в Корея, другия във Виетнам — по очите му пролича, че се вглъби в себе си. — Свърши се с шедьоврите. Вече не могат да бъдат създавани. Времето минава — погледът му отново се едря върху нея. — Остарее ли човек, все повече започва да фантазира — и пак се появи неговата иронична, обточена със злато усмивка. — Единственото ми желание сега е да създам свой собствен свят. Вече видя Марго; има още много като нея. Но само тя ме придружава, само тя познава пътя, тази кола, мен. Ние сме като едно цяло. Съзнанието ми вече е освободено и мога на воля да се отдавам на мечтите си, с които да изграждам своя действителност. Представям си, че по същия начин се е чувствал и Бог. Ако изобщо има Бог, в което дълбоко се съмнявам — очите му премигнаха — веднъж, също като кукумявка. — Защото Бог никога нямаше да отнеме синовете ми. В това не съществува никаква закономерност и необяснимостта, за която бръщолевят теолозите, е пълна глупост. Този свят е отвратителен и когато нещата се сведат до любими същества, човек трябва да взема предпазни мерки… не е ли така?
Въпросът му можеше да бъде и риторичен, но изразът му говореше, че наистина е любопитен да чуе отговора й.
— Не знам какви биха могли да бъдат тези предпазни мерки — отвърна Даяна, мислейки си за Бейба и Маги.
— О, има, има такива — уверя я Майър и вдигна пръст, отпи замислен от своя „Том Колинс“ и след малко додаде: — Разкажи ми за Рубънс. Ще ми се да знам какво чувстваш към него.
— Обичам го.
— Чудя се — все тъй замислен рече Майър — дали това е достатъчно в днешно време. Всъщност никога не е било. Аз обичах двамата си сина, но любовта ми не ги спаси.
— Не ви разбирам.
Майър закова поглед в нея.
— Трябва да спасиш Рубънс.
— От кого? — изпълнена със страх попита Даяна.
— От самия него — потупа я по коляното. — Ще ги обясня. Когато докараха малкия ми син у дома с посмъртен медал, забоден за баретата му, всичките ми чувства се изпариха. Мислех, че ми идва много, за да имам сили да го понеса. Бушоните ми изгоряха. И се хвърлих в бизнеса. Парите изглеждаха жалък заместител на синовете ми, но нищо друго не можех да правя. Когато срещнах Рубънс и го опознах, докато му преподавах, възстанових старите си бушони — те, заработиха отново. Но временно. И до ден-днешен останаха неща, които не мога да забравя. Сега ми става все по-ясно, че Рубънс се е учил много добре, дори в много отношения е станал може би като мен. А аз не искам да бъде така. Никой не бива да живее живота си, както го живях аз.