Черен дъжд
- Автор: Браун Грэм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Черен дъжд». Краткое содержание книги:
Той млъкна и изглежда реши, че действията говорят по-ясно от думите. Свали манерката от колана си, развъртя капачката и започна да излива съдържанието върху ларвата в кутията.
В момента, в който водата го достигна, създанието запищя, сякаш ударено от електрически ток с напрежение хиляда волта. Блъсна се в решетката, гърчейки се ужасно, падна отново на дъното, скочи на крака и започна да се щура от ъгъл на ъгъл в търсене на убежище.
Макартър продължи да го полива. Паразитът съскаше и плюеше, дращеше гладките метални стени и се опитваше да се покатери. Подскочи и се хвана за решетката, но се пусна, когато археологът изля и последната капка.
Водата на дъното на кутията беше дълбока около два и половина сантиметра и съществото нямаше как да я избегне. То се стрелна към предния ъгъл и напразно се опита да се покатери по стената. Подскочи и падна, после пак подскочи. Известно време полагаше усилия да стои извън водата, докато накрая се приземи по гръб и започна да се гърчи така силно, че кутията се тресеше. След трийсет секунди вече беше ясно, че ларвата умира.
Реакцията постепенно започна да отслабва и ъгловатото тяло се превърна в гъста черна кал. Химическите връзки на екзоскелета се разпадаха. Създанието се топеше — като плужек, покрит с дебел пласт сол. Водата в кутията помътня от разтворилите се в нея вещества.
— Какво стана, по дяволите? — смая се Хоукър.
— По-рано ти обясних, че ларвата отделя секрет, съдържащ основа: тъмната мазнина, която проби куртката на Верховен — отвърна Даниел. — Такова вещество може да действа като сярна киселина, само че изгаря, а не разяжда. Но резултатът е същият.
Макартър кимна в знак на съгласие.
— В храма секретът им неутрализира киселинната вода. Обаче манерката беше пълна с дестилирана вода. Тя не съдържа киселина. И сега собственият секрет на това същество го унищожава.
— „И започна черен дъжд, дъжд денем, дъжд нощем“ — цитира той древния маянски текст. — Ето как са загинали дървените кукли, а това са сипакните, техните синове или творения.
Хоукър смаяно се взираше в създанието, което се разтваряше в телесните си течности. Отначало му се струваше странно, че собствената му реакция може да го унищожи, но дори при хората свръхреакциите понякога бяха самоунищожителни и пагубни. Най-добър пример за това бяха автоимунните заболявания и алергиите. Анафилактичният шок можеше да доведе до рязко спадане на кръвното налягане под въздействие на малко количество иначе безобиден алерген. Сещаше се и за други случаи. Един негов приятел беше загинал, когато самолетът му се плъзнал по пистата и паднал в плитка, но леденостудена вода. Той отворил люка и откачил предпазния си колан. Ала водата била толкова студена, че тялото му моментално ограничило кръвоснабдяването на крайниците, естествен защитен механизъм, целящ да запази телесната топлина. Юмруците на пилота се свили и той се удавил в три метра вода.
Вперил поглед в мъртвата ларва, Хоукър си помисли, че я е сполетяла подобна участ. Още щом Макартър започна да я полива, тя беше отделила съдържащия основа секрет, навярно произвеждайки го в количество, пропорционално на водата. Само че при отсъствието на киселина секретът нямаше какво да неутрализира и така ларвата бе убита от собствения си защитен механизъм.
Той се обърна към Даниел, която кимна в знак на съгласие.
— Според мен скелетът в храма е на съществото, влязло в митологията на маите с името Уукуб-Какиш — обобщи Макартър. — Тези зверове пък са Сипакна. В легендата потопът засяга само дървените кукли, но и те, и сипакните идват от едно и също място — или време. — Той се озърна към Лейдлоу. — И дъждът, нашият дъжд, ще направи същото с тези сипакни, каквото е направил с дървените кукли преди три хиляди години.
— А индианците? Смяташ, че го знаят, така ли? — попита Даниел.
— Да — потвърди Макартър. — Винаги са го знаели. — Той вирна брадичка към джунглата. — В продължение на три хиляди години периодично са се връщали тук. Винаги на това място, винаги през сухия сезон, пазили са, чакали са да започнат дъждовете и да ги освободят за останалата част от годината. Когато преди осемдесет години Блекджек Мартин им взел кристалите, те пак са чакали дъжда, молили са се да дойде — по религиозна традиция, просто по навик. И сега правят същото някъде там, само че от отчаяна необходимост. Ако искаме да се спасим, трябва да ги намерим, да им покажем, че знаем и ги молим за помощ.