Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— А ти по-добре виж името отгоре, преди да го оклепаш с мръсните си ръце, тате. — Дадох му го и избърсах потта от челото си с ленения парцал.
Бащицата държеше почтително писмото за крайчетата, признавам му го. И двамата знаехме, че не може да чете, но човекът изигра цяло представление, взирайки се в надписа над восъчния печат.
— Изчакай тук — каза ми и влезе в двора зад портите.
Усмихнах се на другите двама стражи, после седнах под една сянка наблизо и се предадох на мухите. Облегнах се на дървото. Маслина беше май. Досега не бях виждал такова дърво, но познавах плодовете му, а земята около мен беше покрита с костилки от маслини. Дървото изглеждаше старо. Може би по-старо от замъка дори.
Мина близо час преди Бащицата да се върне, час, през който конското корито ми се струваше все по-привлекателно. Доведе със себе си двамина от дворцовата стража. Тяхната униформа беше по-гиздава, носеха и плетени ризници, а не кожени доспехи като стражите при стените. Когато по цял ден висиш на жегата, металната ризница се превръща в истинско изтезание.
— Върви с тях — каза Бащицата. Мисля, че би дал еднодневната си плата да ме прати обратно по пътя, и още една да ми даде начална скорост с ритник.
Мраморен фонтан пръскаше свежест в двора. Водата се изстрелваше от множество дупчици в устата на риба и се събираше в широк кръгъл басейн. Виждал бях рисунки на фонтани в книгите на татко. Пак там пишеше, че налягането на водата се осигурявало чрез човешка тяга — тоест от хора, които задвижват помпите ръчно. Да ги ожалиш — потят се в някое задушно подземие само за да функционира това красиво устройство. От друга страна, хладните пръски бяха като мехлем за сгорещената ми глава.
Много прозорци гледаха към вътрешния двор; нямаха капаци, а каменни решетки, оформени с изключително майсторство и в сложен рисунък, в който въздухът преобладаваше пред камъка. Не виждах нищо в сенките зад тях, но имах чувството, че някой гледа мен.
Минахме по къс коридор, настлан с геометрична мозайка, и стигнахме до друг двор, по-малък. Там, на каменна скамейка под сянката на три портокалови дървета, седеше благородник със семпла дреха, но с широка златна гривна на ръката и твърде чист, за да е нещо друго. Не беше граф Ханса обаче — прекалено млад беше, за да е той, — но вероятно член на семейството му. На моето семейство. Аз приличах повече на баща си, отколкото на майка си, но в лицето на мъжа откривах отглас от собствените си черти — високите скули, тъмната коса, макар неговата да беше подстригана късо, бдителния поглед.
— Аз съм Робърт — каза той. Държеше в ръка отвореното писмо. — Писала го е сестра ми. Казва добри думи за теб.
Всъщност аз бях казал добри думи за себе си, когато седнах с перото над белия лист няколко месеца по-рано. Според писмото се казвах Уилям и се бях проявил като верен помощник на кралица Роуен, честен, храбър и умел в писането и смятането. Наклонът и формата на буквите копирах от едно старо писмо, омачкан лист, който бях пазил зорко с години. Писмо от мама.
— За мен е чест — казах и се поклоних дълбоко. — Надявам се, че препоръката на кралицата, бог да даде покой на душата ѝ, ще ми намери място във вашия дом.
Лорд Робърт ме гледаше, аз гледах него. Драго ми стана, че съм намерил близък роднина, който не събужда в мен желанието да убивам.
41.
— Изглеждаш много млад, Уилям. На колко си? Шестнайсет? Седемнайсет? — попита Робърт.
— На деветнайсет, милорд. Изглеждам млад за годините си — отвърнах аз.
— Сестра ми почина преди близо пет години. Значи си бил най-много на четиринайсет или петнайсет, когато е писала това?
— На петнайсет, милорд.
— Направил си ѝ силно впечатление за толкова млад човек. Честен, храбър, грамотен. Какво те води толкова далеч от дома, Уилям? И защо си изпаднал в това незавидно положение?
— Служех в Горски страж, милорд. Постъпих там, след като убиха кралица Роуен. А когато командирът на Стража ни поведе срещу граф Ренар, който отне живота на сестра ви, тоест на кралица Роуен, извинете, се бих в Ренарските планини. Но семейството ми е в Анкрат, затова след като наказахме графа, аз хванах пътя, без да се обадя на никого. Реших, че ще ме сметнат за мъртъв, загинал в битката при Призрачния, и крал Олидан няма да тормози близките ми. Оттогава пътувам насам, милорд, с надежда отново да служа на кралицата чрез нейното семейство.
— Интересна история с много перипетии — каза Робърт. — А ти я разказваш с няколко изречения и на един дъх.