Кралят на тръните

— Трийсет и втори — поправи ме Макин.

— Все тая. Въпросът е, че няма как да минем оттам, без да привлечем излишно внимание, а с кораб ще стигна пред портите на дядо си само за ден или два.

— Добре де, ще се качим на кораб и аз ще му оповръщам палубата. Къде е проблемът?

— Проблемът, скъпи мой Макин, е, че не искам да водя с мен Райк, нито Грамло и Кент. Дори теб не те искам. Искам да се представя в двора на дядо си сам, както и когато преценя. Това е семейна работа и ще подходя към нея по моя си начин.

— Твоят начин обикновено означава, че накрая остават само трупове — ухили се Макин.

— Може и така да е, но и с това ще се справя без теб. Просто гледай да ги върнеш живи и здрави в Призрачния. Вече загубихме твърде много хора по пътя. Не бих стигнал дотам да ги нарека добри хора, но добри или лоши, предпочитам още да бяха с нас. Макар че ако изгубиш Райк по обратния път, няма да ти се разсърдя.

— Идеята е лоша, Йорг. — Познавах тази му инатлива физиономия със стиснатите устни и бръчката между веждите.

— Нужен си ми в Ренар — казах. — Изобщо не трябваше да идваш с нас. Може и да не помниш, но аз доста се постарах да те оставя в замъка. Кодин е добър човек, но не е лесно да удържиш цяло кралство без компетентна помощ. Върни се в Призрачния, набий колкото канчета сметнеш за нужно и нека хората ми знаят, че скоро ще се върна.

— Ой! — Само Грамло вряскаше така. Обърнах се и видях някакъв мъж да бяга през навалицата. Грамло замахна и хвърли нещо, нож вероятно. Мъжът падна, без да издаде звук, на двайсетина метра от нас, в гъмжилото.

Тръгнах с Грамло натам. Хората се дърпаха настрани, освен децата, които се стичаха с радостни викове, сякаш бяхме част от някакво улично представление. Грамло издърпа дисагите си от безжизнените ръце на мъжа.

— Срязал е каишката проклетникът! Сега ше требе да платя да ми я сменят! — викна Грамло.

— Казах ти да я вържеш по-добре — сгълчах го. Малкото вещи, които Грамло беше успял да уварди в блатата, висяха вързани тук-там по седлото на Барт.

Грамло изсумтя и се наведе да си прибере ножа. Ножът беше фраснал мъжа по тила, с дръжката. Под лицето на мъртвия лъщеше локва кръв, но тя сигурно беше изтекла от носа му или от устата, когато се е ударил в калдъръма. Не си направихме труда да го обръщаме, за да проверим.

— Този град ми харесва — казах аз и двамата с Грамло се върнахме при другите.

Оставихме животните си в една конюшня и седнахме в кръчма при доковете. Наричам го кръчма, но повечето маси бяха отвън, на слънце, моля ви се, а виното го сервираха в бутилчици с формата на сълза, пъхнати в плетени кошнички. Макин беше с боси крака, по които още имаше остатъци от засъхнала кал. Райк, естествено, се оплакваше — от слънцето, от виното, дори от столовете, които нямало начин да издържат тежестта му, — но аз изобщо не го слушах. Седях и гледах корабите в пристанището. Бяха по-големи, отколкото очаквах, и по-сложни, с мачти, въжета, такелаж и големи платна. Чувствах се добре, толкова добре, колкото не се бях чувствал много отдавна. Дори болката в раните от изгаряне по лицето ми се беше кротнала сякаш, може би слънцето смекчаваше гнева ѝ. За пръв път от много време всички бяхме в настроение, усмихвахме се и говорехме за мъртвите. За брат Роу, когото щях да помня винаги, и за брат Сим, който щеше да ми липсва заради свирнята и потенциала си за нещо по-добро. Вдигнахме бутилчиците и пихме за тях.