Престъпен ум

Лушън се почеса по брадичката.

Хънтър пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— И затова си ги избирал. Не защото си искал да бъдат включени в твоята енциклопедия за изтезания и смърт, а защото си съставял списък със самоличности, които да откраднеш незабавно, ако се наложи.

Погледът на Лушън се насочи към илюминатора и мрака навън.

— Някои от жертвите ти мъже са проституирали — продължи Хънтър. — Други не са имали късмет в живота, но всичките са имали нещо общо — били са самотници. Хора, вероятно отхвърлени от семействата и приятелите си. Хора, напуснали родните си места, за да започнат нов живот в друг град. Хора без ангажименти към никого. Онези, за които никой няма да съобщи, че са изчезнали. Забравените. Онези, които няма да липсват на никого.

— Те винаги са най-подходящите жертви — безгрижно подметна Лушън.

— Поради естествената им физическа прилика с теб да заемеш тяхното място не е било трудно — малко грим, боя за коса, може би контактни лещи, различен акцент и сбогом, Лушън Фолтър, здравей, нова самоличност. В този случай — Антъни Тейлър-Котън от Халифакс, Канада.

Лушън най-после улови нишката на мисълта на Хънтър.

— И ти и ФБР цяла нощ сте преглеждали тетрадките, търсейки имената на жертвите мъже.

Хънтър кимна.

— Всяко име в списъка, който съставихме, бе обявено за национално издирване, но ще призная, че надеждата беше слаба. Най-доброто, на което се надявахме, беше, ако ни провърви, след няколко години някое от тези имена да се появи в трансакция с кредитна карта някъде. Малка улика за местонахождението ти. Представи си изненадата ни, когато след два часа научихме, че Антъни Тейлър-Котън, притежател на канадски паспорт, точно като една от жертвите, които си описал в тетрадките, си е купил билет за полет до Бразилия за тази вечер.

— Предполагам, че трябваше да взема по-ранен полет — отбеляза Лушън.

Хънтър лесно разбра логиката му — беше имал две възможности за избор. Едната бе да остане в САЩ и да се крие известно време, дълго време, и вероятно да се наложи да живее дегизиран. Името му щеше да бъде включено в списъка с десетте най-издирвани от ФБР престъпници и снимката му щеше да бъде разпространена във всеки полицейски участък и шерифски отдел в страната. Лушън Фолтър вече не беше неизвестният призрачен убиец като преди.

Втората възможност за избор бе да изчезне бързо, за предпочитане някъде извън Съединените щати. Хънтър беше сигурен, че Лушън не подценява ФБР. Лушън знаеше, че енциклопедията му ще бъде прочетена внимателно до последната подробност, защото искаше именно това. Той разчиташе Бюрото да свърже името на една от жертвите му с името, което бе използвал, когато беше арестуван, и после да забележи физическата прилика между всичките му жертви мъже и него. Затова, изчезнеше ли бързо извън САЩ, всички тези установени връзки нямаше да имат никакво значение, защото ФБР нямаше да може да го хване.