![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Но времето ги притискаше.
Лорн развърза кърпата, която пазеше лицето му, свали ръкавиците си и смъкна кожената си качулка на раменете, преди да обърне внимание на тримата монаси рицари, които ги чакаха.
Естествено, отец Домнис се зае да ги представи.
— Рицарю, това е братът командор Белориан. Братът капелан Ергон. И брат Ярл.
Всички носеха тежки ризници под бели раса със сребърни ширити, пристегнати на кръста с колан. Нищо в облеклото им не показваше някакво различие помежду им, като се изключи медальона с изображението на Ейрал, който висеше на врата на капелана.
Лорн улови погледа на брат Ярл.
Знаеше кой беше той и какво беше направил, откакто едно младо момиче, преследвано от слуги на Тъмнината — два месеца по-рано и на триста левги оттук — се беше изпречило на пътя му. Мъжът беше такъв, какъвто Лорн си го беше представял: впечатляващ, висок и як, на около петдесет, спокоен. По вида му можеше да се разбере, че беше преминал през доста премеждия през живота си, които го бяха направили по-твърд, но и по-мъдър.
В очите на брат Ярл Лорн прочете недоверие, но нямаше време да се разтревожи.
— Добре дошъл в „Свети Керил“ рицарю — каза командорът.
— Благодаря, командоре.
Командор Белориан беше висок слаб мъж, напълно плешив, който изглеждаше в добра форма, но се подпираше на бастун.
— Цветовете на Върховното кралство трябваше да се веят над нашите, за да почетем вашето присъствие тук — каза капеланът. — Но като се имат предвид обстоятелствата…
Лорн вдигна очи към знамената, които плющяха на вятъра, издигнати на няколко места — бели с червени фигури, очертаващи се на нощното небе.
— Правилно сте постъпили — отговори Лорн. — Освен това не съм тук в качеството си на Пръв рицар.
— Оттук — предложи командорът. — Искате ли да си починете?
Лорн и отец Домнис се разбраха само с очи.
— По-късно — каза Лорн.
— Както обичате.
Командорът тръгна напред с куцане, отдалечиха се бързо към кулата, докато зад тях трима монаси коняри се мъчеха да се справят със змея, който отец Домнис беше яздил, а сега вятърът го изнервяше.
Леня крачеше нервно из библиотеката на командерията. Идваше тук всеки ден, за да се наслади на тишината и на компанията на книгите. Никога не беше виждала толкова много книги, събрани на едно място, и отначало беше посмяла да вземе в ръце и да разлисти само онези, които оставаха забравени на някоя маса или катедра. Братът библиотекар я беше успокоил: можеше да чете всички книги, които иска, само да има грижата да ги връща на мястото им.
— А не като някои — беше казал отчетливо той, вперил убийствен поглед към един чирак, който вървеше с празни ръце и веднага се върна.
Младата жена се беше усмихнала свенливо.
Там, откъдето идваше, единствените позволени книги бяха в прослава на Иргаард и на Черната хидра…
Вече беше тъмно.
От един балкон Леня видя двама змейници, които пристигнаха сред черно-червените пламъци на зловещо смрачаване. Единият беше отец Домнис, който най-сетне се връщаше. Другият трябва да беше принц Алдеран, когото белият свещеник беше отишъл да доведе. Поне така беше обещал.
Ярл имаше доверие в този свещеник.
Леня обаче не знаеше в какво да вярва и си хапеше долната устна.
Носеше мъжки дрехи — чисти и добре скроени, но прекалено големи за дребното ѝ тяло. Косите ѝ бяха събрани в къса плитка. От изпитанията и лишенията бузите ѝ бяха хлътнали, а чертите на младежкото ѝ лице се бяха изопнали. Страхът също беше сложил своя отпечатък върху нея. Колко пъти ѝ се струваше, че ще умре, откакто бе напуснала планините на Вейлд? Никой от другарите ѝ не бе оцелял и ѝ се струваше, че част от нея също беше изчезнала завинаги. Откакто беше пристигнала в „Свети Керил“ знаеше, че е на сигурно място, но нощите ѝ си оставаха кратки — обсебени от вампирките, които я разкъсваха жива, от измъчвани души, чиито писъци я пронизваха, и от огромния силует на един злокобен свещеник, който нямаше да престане да я преследва, докато не я предадеше на Тъмнината.
Леня се стресна.
Разтревожена, тя се обърна към вратата, когато чу, че се отваря. Но като забеляза, че си кърши пръстите, се застави да държи ръцете си покрай тялото и се помъчи колкото ѝ позволяваха силите да покаже известна увереност. Сега всичко щеше да се реши, сега щеше да разбере дали планът на брат ѝ имаше шанс да успее.
Дързък план.
Отчаян.
Но каквото и да станеше оттук насетне, Леня се догаждаше, че ще е някакво облекчение.
Лорн влезе в библиотеката след отец Домнис и брат Ярл. Отначало мислеше да се срещне с Леня в присъствието само на белия свещеник, но монахът рицар беше казал, че той също ще присъства. Не беше поискал. Не беше настоял. Просто го беше оповестил като нещо очевидно.