Немското дете [bg]

За да отклони вниманието си, влезе в Интернет и започна да сърфира. Хрумна й идея и изпълнена с трепетно очакване, написа Ignoto militi в търсачката и натисна клавиша „ентър“. Получи няколко отговора. Избра първия и го зачете с интерес. Сега си припомни защо думите й звучаха толкова познато. Една училищна екскурзия до Париж бе отвела цяла група умерено заинтересувани ученици, учещи френски, до Триумфалната арка. И до гроба на незнайния воин. Ignoto militi означаваше просто „На незнайния воин“.

Ерика се намръщи, докато четеше написаното на екрана. В главата й препускаха мисли, възникваха нови въпроси. Чисто съвпадение ли беше, че Ерик Франкел бе надраскал тези думи на бележника на бюрото си? Или те имаха някакъв смисъл? И ако бе така, какъв? Прочете още от текста на екрана, но не откри нищо интересно, така че продължи нататък. С трети бонбон в устата вдигна крака върху бюрото и се замисли какво да предприеме. После й дойде наум, че има някой, който може да й каже повече... Вероятността не беше голяма, но... Стана и хукна към долния етаж, грабна ключовете за колата от масичката в антрето, качи се в колата и подкара към Удевала.

Четирийсет и пет минути по-късно седеше в колата на паркинга и се колебаеше, защото си даваше сметка, че не разполага с план. Сравнително лесно беше да узнае по телефона в кое отделение на болницата в Удевала лежи Херман, но нямаше представа дали ще я пуснат при него. Е, просто щеше да опита. Налагаше се да импровизира. За всеки случай се отби в магазинчето във фоайето и купи голям букет цветя. Взе асансьора, слезе на нужния етаж и уверено закрачи към отделението. Като че никой не я забелязваше. Ерика огледа номерата на стаите. Трийсет и пета. Това трябваше да е неговата. Силно се надяваше той да е сам, а не с дъщерите си около себе си, защото тогава зле й се пишеше.

Ерика пое дълбоко дъх и отвори вратата. Какво облекчение. Никакви посетители. Влезе и внимателно зат-вори вратата зад себе си. В стаята имаше две легла и на едното от тях лежеше Херман. Другият пациент спеше дълбоко. Ала Херман беше буден, взрян в пространството, с ръце, отпуснати върху завивката.

– Здравей, Херман – тихичко продума Ерика и придърпа стол до леглото му. – Не знам дали ме помниш. Идвах да посетя Брита. И ти ми се ядоса.

Отначало Херман или не можеше, или не искаше да я чуе. После бавно се обърна да я погледне.