Крал на пепелища [bg]

Изгледа Хату и продължи:

— Ще те питат за какво сме си говорили. Ще свиеш рамене и ще кажеш, че старецът е бърборил за живота.

— Учителю?

— Ти си от последния ми клас ученици, Хату. — Старият учител въздъхна със съжаление. — Да, ти, Донти и другите сте моят последен клас. Скоро няма да съм повече майсторът, който контролира Морасел. Ще ми оставят къщата, но фамилията ми ще бъде погълната от друга. Нямам мъжко потомство и единствената ми останала дъщеря е женена за друг майстор, така че вече е част от неговата фамилия.

Хату тръгна със стареца, който крачеше енергично, макар и бавно. Не знаеше какво да каже.

— Аз съм най-старият жив майстор в Коалтачин — продължи Фасария. — Има поговорка, че старостта носи мъдрост. Ако това беше вярно, нямаше да си тук, за да ме изпратиш до лодката, която ще ме закара до дома да чакам идването на смъртта.

Хату се разтревожи. Понечи да отвори уста, но Фасария вдигна ръка и го спря.

— Когато бях на твоите години — каза той — и напуснах дома си, за да пътувам и да се уча от по-големите и по-знаещите, си въобразявах, че или ще живея вечно, или ще загина славно в служба на моя народ. — Сви рамене и се усмихна тъжно. — Не съм и сънувал, че в деня на моето оттегляне ще съм последният от моя клас, останал жив. Зусара е с почти десет години по-млад от мен и беше член на екип, който веднъж ръководех за малко, когато той беше на твоите години.

Загледа се в далечината.

— Всичките ми братя, синове, племенници, всички мъже членове на фамилията ми умряха преди мен. Жена ми умря преди години. Нямам дори внучка, която да омъжа за някой обещаващ младеж, годен да поеме задачата да води фамилия, дори и толкова малка като моята.

Стигнаха главния път към града и продължиха надолу. Хату знаеше, че това, което чува, е важно, макар и да не знаеше защо, затова съсредоточи вниманието си.

Когато доближиха покрайнините на Корбара, Фасария каза:

— Ще ти се кажат неща, когато стигнеш в Маркенет, неща, които би трябвало да изяснят загадката на ранния ти живот. Бих ти казал, но… — Замълча и попита: — Зусара ме нарече бабичка, помниш ли?

Хату само кимна, уплашен да не ядоса майстора с неуместни приказки.

Фасария се засмя.

— Често ме наричаше така, когато бяхме млади. — Повървя бавно, потънал в размисъл, а после каза: — Наближаваме края, Хатушали.

— Учителю? — каза Хату, за да покаже, че не разбира.

— Всичко си има срок на живот. Някои срокове са много дълги, като държавите. Съглашението на Петте кралства е продължило над четиристотин години, дори по-дълго, ако човек смята и мирния период, който е позволил да се сключи Договорът за Съглашението.

— Някои хора мечтаят творенията им да останат трайни, да живеят вечно, но всичко умира, рано или късно. — Посочи в далечината, където смътно можеше да се види планински връх, издигащ се през дневната омара на северната страна на острова. — Онази планина ще се изрони някой ден; дори най-здравите скали отстъпват на дъжда и вятъра. Така е с всички неща. — Погледна към небето и добави: — Кой знае? Може би някой ден и самите звезди ще умрат.