Изгубената Динотопия
- Автор: Фостър Алън Дийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената Динотопия». Краткое содержание книги:
Историята за смелостта и сътрудничеството между големи и малки създания е изпълнена с много напрежение и ще достави наслада на читателите от всички възрасти. Романите за Динотопия вече се смятат за класика в жанра и са добили огромна популярност.
Създателят на това магическо място се нарича Джеймз Гърни. Той е измислил и най-популярните герои, населяващи Динотопия. Но самият Гърни предпочита друг да развие и популяризира идеите му. Затова се обръща към всепризнатия майстор на фантастични романи и сценарии Алън Дийн Фостър. Когато Фостър написва романа „Изгубената Динотопия“, критиката и читателите изпадат във възторг. Сравняват го с Жул Верн, Толкин, Хърбърт Уелс. Приключенията на героите от фантастичната страна стават любими за децата от над 30 страни. Милиони екземпляри се продават и четат на 18 езика, а филмовата компания „Холмарк“ се заема да създаде шестчасов сериал.
„Изгубената Динотопия“ е първото докосване на българските читатели до този измислен, но прекрасен свят. Приключенията ще ни държат в напрежение още от първите страници. А когато затворим кориците, може би ще повярваме, че Динотопия все някъде съществува.
— Полезно умение за поддържане на добра физическа форма. — Докосна дланта на Уил със своята. — Довиждане, Уил Денисън. Радвам се, че помогнах на теб и приятелите ти. Такава ни е била кармата.
Уил проследи как изключителният дайноник се сбогува с всички — от Чаз до Притикил. После пое с широки подскоци към далечните планини; спря само веднъж на върха на хълма и им помаха за последен път.
Уил се замисли за дома. Несъмнено вече са уведомили баща му и той напрегнато чака известие за съдбата на сина си. Чакаше го и Силвия… Щяха да въздъхнат с облекчение, щом узнаят, че е жив и здрав.
— Вижте! — провикна се някой. — Философът се връща!
Уил се извъртя: наистина Таркуа подскачаше към тях. Дайноникът отново застана пред него.
— Знаеш ли, докато си вървях сам, както обикновено, ми хрумна да прекъсна за малко безкрайното уединение.
Бях забравил колко примамливи са добрите разговори и компанията на приятели. Смяташ ли, че библиотекарите в Уотърфол сити наистина ще искат да общуват с мен?
— Напълно! Баща ми дори ще ти помогне да подобриш конструкцията на небесния си кораб.
— Така ли? Би било чудесно.
Смигинс стоеше наблизо и ги слушаше.
— Ако искаш ми вярвай, но някога се интересувах от такива неща. Гледал съм скици на Да Винчи и съм чел за работата на двама братя французи. По време на Гражданската война в Америка са правили интересни опити с балони…
Забравили напълно къде се намират, възторженият помощник-капитан и педантичният дайноник потънаха в научен разговор. Уил ги наблюдаваше как се отдалечават, но някой го побутна.
Обърна се и за миг трепна — лицето на Притикил стоеше съвсем наблизо до неговото. Леко изръмжаване подкани Уил да извика Чаз на помощ.
— Няма търпение да тръгне към дома — преведе протоцератопсът.
— Разбирам. — Уил се насили да не откъсне поглед от вторачения й взор. — Кажи й, че лично ще се погрижа да се върне при родителите си, както обещах.
В характерния за тиранозаврите стил, разговорът беше сбит и делови. Чаз погледна приятеля си.
— Даваш ли си сметка, Уил, колко уникално и безпрецедентно е вашето приятелство? Колкото и странно да изглежда, тя наистина те възприема като приятел. Никога не съм чувал за подобно нещо. Всеки друг човек би възприела като храна. Ако някой ден решиш да прекараш известно време в Дъждовния басейн, независимо по какви причини, да знаеш, че там имаш приятел. — Протоцератопсът леко ръгна с човката си крака на Уил. — Всъщност трябва да отбележа, че тя направо е привързана към теб.
— Е, чакай малко — подхвана Уил. — Тя въобще не е моят тип. Предпочитам приятелките ми да са по-малко кръвожадни.
Едва доизрекъл думите си и нещо отново го бутна по рамото.
— Ох! — Извърна се — Притикил го бе докоснала със зурла. Ярките й жълтеникави очи го гледаха предано. — Успокой се!
— Казах ли ти? — промърмори Чаз. — Дава ти знак за привързаността си. Милувка на тиранозавър. Радвай се, че не е по-голяма. Щеше да ти счупи ръката.
— Преувеличаваш, разбира се, но все пак й кажи да се успокои. В края на краищата съм човек.
Уил се загледа към наводнените Северни полета. Скоро фермерите ще се върнат и ще изградят отново удобните си жилища. Пак ще засеят оризищата, цератопси и анкилозаври пак ще орат рамо до рамо и животът ще възстанови нормалния си ритъм.
Както и неговият. Изненада се с какво нетърпение очаква да се върне към обичайното си всекидневие. Напоследък вълненията и приключенията му дойдоха малко множко.
Е, поне за известно време.
Копърхед се препъна в корен и изруга високо. С лъснало от пот прашно лице Блакстрап му се намръщи.
— По-тихо. И без това трудно избягваме тези животни. Няма защо да им даваме знак къде сме.
Спря да си поеме въздух. След отминалата буря горещината и влагата в Дъждовния басейн бяха по-жестоки отвсякога.
Дейвис дръпна леко Блакстрап за ръкава.
— Сигурен ли си, че сме на прав път, капитане?
— Да не би да се съмняваш в ориентира ми, човече? — скастри го той. — Намирал съм пътя из седемте морета с един компас и звездите над мен! — Изсумтя презрително. — Не открих ли първия каньон, не ви ли доведох сега в друг?
— Извинявай, капитан Блакстрап, сър — прекъсна го Копърхед, — но не ми е ясно защо не се върнем направо в храмовия комплекс.
— Пак ли да ти обяснявам? Не искам да рискуваме да ни проследят. Ще намерим начин да се промъкнем при подскачащия дявол, когато най-малко ни очаква. Ако някой въобще ни търси, ще наблюдава пътя, по който се върнахме в низината. — И самодоволно добави: — Кой би очаквал да заобиколим? Ще сгащим онзи гущер с огромните нокти докато спи и ще му прережем гърлото. После ще си вземем толкова скъпоценности, колкото ни душа иска. Ако „Кондор“ е пострадал или е пленен, ще откраднем кораб от местните. Няма да е трудно. Момчето ни разказа какви добродушни глупаци са местните жители, пък и нямали оръжие.