Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Но не можеш веднага щом ти се прииска да повикаш или да пропъдиш желанията. Те ни спохождат като всички намерения, независимо дали са добри или лоши, от най-дълбоките глъбини на душата. Идват, без да усетиш.
Без Бастиан да осъзнава, в него узряваше и постепенно добиваше ясни очертания ново желание. Самотата, в която бродеше вече много дни и нощи, го накара да поиска да е отново сред хора, да живее в някаква общност, но не като господар или победител или изобщо да има особено положение, а да бъде един от многото, може би даже най-малкият или най-незначителният, но човек, чието място е там и който е част от това общество.
И ето че един ден той стигна до някакъв бряг. Поне така мислеше в началото. Застана на стръмните скали, а пред очите му се бе ширнало море от бели замръзнали вълни. Едва по-късно забеляза, че в действителност те не бяха неподвижни, а помръдваха бавно и имаше течения и водовъртежи, които се въртяха незабележимо като стрелките на часовника. Това беше Морето на мъглите!
Бастиан продължи да върви по стръмния бряг. Въздухът беше горещ и малко влажен, не полъхваше никакъв ветрец. Все още беше ранно утро и слънцето огряваше снежнобялата мъгла, която се стелеше чак до хоризонта.
Бастиан вървя няколко часа и към обяд стигна до малък град, разположен на високи колове малко навътре в морето. Дълъг висящ мост без никакви подпори го свързваше с един нос на скалистия бряг. Когато момчето тръгна по моста, той започна леко да се поклаща.
Къщите бяха сравнително малки, вратите, прозорците, стълбите — всичко изглеждаше, сякаш беше правено за деца. И действително хората, които ходеха по улиците, не бяха по-големи от деца, макар да бяха възрастни мъже с бради и жени с вдигнати нагоре коси. Правеше впечатление, че толкова си приличаха, та човек почти не можеше да ги различи. Лицата им бяха тъмнокафяви като мокра пръст и изглеждаха младежки и кротки. Щом забележеха Бастиан, те му кимаха, но никой не го заговаряше. Изобщо бяха май много мълчаливи, по улиците и уличките рядко се чуваше дума или вик, макар там да цареше голямо оживление. Не можеше да се види и сам човек, те ходеха постоянно на малки или по-големи групи, хванати под ръка или за ръце.
Когато Бастиан разгледа по-подробно къщите, установи, че всичките са оплетени като кошници, някои — от по-дебели, а други — от по-тънки пръчки. Дори и улиците бяха направени по същия начин. Накрая той забеляза, че даже и облеклото на хората — панталони, поли, палта и шапки — беше от същата плетка, в случая обаче много ситно и изкусно изтъкана. Явно, че тук всичко се правеше от този материал.
Бастиан успя да хвърли тук-там по един поглед в работилниците на различните майстори. Всички те се занимаваха с плетене на разни предмети — обувки, стомни, лампи, чаши, чадъри и какво ли не още. Никога не работеха сами, защото да направят всичко това можеха само няколко души заедно. Удоволствие беше да гледаш как умело работеха ръцете им, помагайки си едни на други. При това те често пееха прости мелодии без думи.
Градът не беше особено голям и така Бастиан скоро достигна края му. Онова, което видя пред очите си, показваше, че тук живеят моряци. Имаше стотици кораби с различна форма и размери. И все пак беше твърде странен моряшки град, защото всички кораби бяха окачени на огромни въдици и висяха, леко поклащайки се, един до друг, над бездната долу, където се стелеше на талази бялата мъгла. Между другото и корабите, изглежда, бяха оплетени като кошници. Нямаха нито платна, нито мачти, ни гребла, ни кормило.
Бастиан се бе навел над парапета и гледаше надолу към Морето на мъглата. Колко високи са коловете, върху които беше строен градът, можеше да се види по сенките, които хвърляха върху бялата повърхност долу.
— Мъглата се покачва нощем до нивото на града — чу той да казва един глас до него. — Тогава можем да отплаваме. През деня слънцето я разпръсва и морето спада надолу. Нали това искаше да узнаеш, чужденецо?
На парапета до Бастиан се бяха облегнали трима мъже, които гледаха кротко и дружелюбно. Той се заговори с тях и разбра, че името на града е Искал или Градът на кошниците. Жителите му се наричаха искалнари. Думата означавала нещо от рода на задружните. Тримата бяха по професия моряци. Бастиан не пожела да назове името си, за да не разберат кой е, и спомена, че се казва Един. Както тримата моряци обясниха, те изобщо нямали имена и според тях имената били излишни. Те всички заедно са искалнари и това им стигало.
Беше точно време за обяд и те поканиха Бастиан да тръгне с тях. Той прие с благодарност. Седнаха на една маса в близката гостилница и по време на обяда Бастиан научи всичко, което го интересуваше за града Искал и неговите жители.