Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Тогава Атрею ме е спасил.
— Не знам дали е така — добави маймуната.
— А ако му се бе удало да ми вземе Съкровището, какво щеше да се случи тогава?
Маймуната пак започна да се кикоти.
— Може да се каже, че тогава също щеше да попаднеш тук.
— Защо?
— Защото ти е нужен Златин, за да намериш пътя към къщи. Но честно казано, не вярвам, че ще успееш.
Маймуната започна да пляска с ръце, да вдига професорската си шапка и да си хили.
— Аргакс, кажи ми какво да направя?
— Намери желание, което да те върне в твоя свят.
Бастиан дълго мълча и после попита:
— Аргакс, можеш ли да ми кажеш колко желания изобщо имам още?
— Не са много. По мое мнение максимум три или четири. Но с тях трудно ще се справиш. Започваш твърде късно, а обратният път не е лек. Трябва да минеш през Морето от мъгла. Само това ще ти струва едно желание. Какво идва след това, не зная. Никой във Фантазия не знае откъде минава вашият път към човешкия свят. Може би ще стигнеш до Йор в Минроуд, той е последното спасение за някои твои братя. Но се страхувам, че е твърде далече за теб. Макар че ти този път ще успееш да се измъкнеш от Града на бившите царе.
— Благодаря ти, Аргакс! — каза Бастиан.
Малката сива маймунка се ухили.
— Довиждане, Бастиан Балтазар Букс!
И с един скок тя изчезна в една от странните къщи. Тюрбана обаче взе със себе си.
Бастиан стоя още известно време, без да помръдне. Онова, което научи, така го обърка и изуми, че не можеше да вземе никакво решение. Изведнъж всички негови досегашни цели и планове се сринаха. Струваше му се, че в душата му всичко се е обърнало с краката нагоре — като онази пирамида, чийто връх беше забит надолу, а основата стърчеше отгоре. Надеждите му го водеха към гибел, а онова, което ненавиждаше, беше неговото спасение.
Едно беше ясно — трябваше веднага да напусне този град лудница! А и не желаеше никога вече да се връща тук!
Той потегли през бъркотията от безсмислени сгради, но скоро разбра, че да влезеш тук е много по-лесно, отколкото да излезеш. Непрекъснато се улавяше, че е сбъркал посоката и отново бърза към центъра на града. Нужен му беше цял следобед, за да стигне до земния насип. Тогава побягна през полето и не престана да тича, докато нощта — също така мрачна като предишната — не го принуди да спре. Той падна изтощен под един хвойнов храст и потъна в дълбок сън. И докато спеше, забрави, че някога е измислял приказки.
Цялата нощ пред очите му беше само едно — Атрею стои неподвижен, с кървяща на гърдите рана и безмълвно го гледа. Образът му нито изчезваше, нито се променяше.
Бастиан подскочи, събуден от гръм. Навред беше пълен мрак. Насъбралите се от дни облаци бяха сякаш обезумели. Една след друга проблясваха светкавици. Така трещеше и гърмеше, та чак земята трепереше. Бурята виеше по полето и прегъваше хвойната чак До земята. Като сива стена се лееше поройният дъжд.
Бастиан се надигна. Изправи се, омотан в черната си мантия. Вода се стичаше по лицето му.
Една светкавица проблесна пред самия него и разцепи възлестия дънер на едно дърво. Клоните пламнаха тутакси; вятърът разнесе искрите из нощното поле. Но падащият като из ведро дъжд веднага ги угаси.
Ужасният трясък хвърли Бастиан на колене. Той започна с две ръце да дълбае земята. Когато се получи достатъчно дълбока дупка, свали меча Сиканда от пояса си и го сложи в нея.
— Сиканда — продума той тихо сред воя на бурята, — ще се разделя с теб. Не бива човек, който те е извадил срещу приятеля си, да причинява повече беди. Нека никой не те намери тук, преди да се забрави какво направих с теб.
Тогава той затрупа дупката, а най-отгоре постави мъх и клонки, така че никой да не я открие.
Мечът Сиканда лежи там и до днес. Защото едва след много, много време ще дойде някой, който ще го докосне, без да му се случи нещо, но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
Бастиан тръгна в тъмнината.
Призори бурята отмина, вятърът спря, дъждът започна да се изцежда от дърветата и стана тихо.
От тази нощ за Бастиан започна дълго самотно странстване. Той вече нямаше желание да се върне при спътниците си и бойните си другари, при Ксайде. Искаше да намери път към човешкия свят, но не знаеше как и къде. Дали имаше някъде врата, брод иди граница, които да го отведат там?
Знаеше, че трябва да го пожелае. Но това не зависеше от него, Той се чувстваше като водолаз, който търси по дъното на морето потънал кораб, но то непрекъснато го изтласква нагоре, преди да е намерил нещо.
Знаеше също, че са му останали само няколко желания, затова се стараеше да не използва Златин. Малкото спомени, които все още му бяха останали, можеше да жертва само ако по този начин щеше да се доближи до своя свят или ако това на всяка цена се наложеше.