Дан на Хрътките

Силно отъпканата трева можеше да е диря от преминало стадо бедерини, ако не бяха невероятно широките коловози, останали зад огромните, обковани с желязо колела на фургон, боклуците и изпражненията по някой съсухрен труп от двете страни. Лешояди и врани щъкаха сред отломките.

Пътника седеше присвит на гърба на пъстрия кон. Недалече, на минималното разстояние, което допускаше конят му, Сеймар Дев беше кацнала като малко детенце върху дългокракия мършав свиреп джагски кон, чието име според нея беше Хавок. Истинският му собственик бе някъде напред, може би зад скатандите и чудовищния екипаж на Капитана — или пък пред тях. Тъй или иначе, тя бе убедена, че сблъсъкът е неминуем.

— Той не обича търговците на роби — бе заявила малко по-рано, сякаш това обясняваше всичко.

Никакъв демон значи, а чистокръвен Тоблакай — подробност, която жегваше Пътника със съжаление и болка по причини, които предпочиташе да затаи за себе си. И макар тя да беше видяла донякъде тази болка на лицето му, като че ли бе готова да уважи усамотението му. А може би се боеше той да не се откаже от него. Защото, както подозираше Пътника, Сеймар Дев бе жена, склонна да се гмурка в необятни дълбини на чувството.

Беше пътувала през лабиринти, в края на краищата, за да намери дирята на онзи пред тях в равнината, а подобно начинание не се предприема по случайно хрумване. „Само за да върне един кон.“ Беше достатъчно благоразумен, за да не рови повече, колкото и слабо да изглеждаше обяснението й като оправдание за такава крайност. Киндару го бяха приели с мъдри кимания, нищо необичайно не виждаха в него — конят беше свещено животно в края на краищата, джаг, събрат на техните драгоценни скални коне. Имаха безчет легенди на подобни теми и всъщност бяха прекарали половината нощ в изреждането на много от тях — а сега си бяха намерили нова. Господарят на Вълците-Псета беше срещнал жена, толкова неудържима, че сякаш бе отражение на самия него, и сега двамата яздеха на север, изпънали бяха нишките си през последния стан на киндару и те вече се бяха сплели една с друга, и двете, със съдбата на киндару. И макар тази история все още да не беше свършила, тя все пак щеше да продължи да живее, докато съществуваха самите киндару.

Забелязал бе скръбта на умореното лице на Сеймар Дев, докато многобройните рани, нанасяни (съвсем невинно) от киндару, бавно потъваха все по-дълбоко и пронизваха сърцето й; сега съчувствието напираше мрачно и сурово в очите й, макар киндару вече да бяха далече зад тях. Беше жестоко ясно, че тя и Пътника са събрали нова нишка, за да я сплетат в живота си.

— Колко далече е? — попита тя.

— Два дни, най-много.

— Тогава трябва да ги е намерил вече, или те него.

— Да, възможно е. Ако този така наречен Капитан има войска… дори и един тоблакай може да умре.

— Знам — отвърна тя. И добави: — Може би.

— А ние сме само двама, Сеймар Дев.

— Ако предпочетеш да се отклониш от тази диря, Пътнико, няма да оспорвам решението ти. Но аз трябва да го намеря.