Дан на Хрътките

Виж, прочие, тази улица, по която крачи мъж, който е бил млад последния път, когато е вървял по нея. Но вече не е млад, о, не. А ето там, на следващата улица, покрай сергиите, отрупани с икони, фигурки и фетиши от хиляди култове — повечето отдавна изчезнали, — върви жена, чиято пътека някога, преди години, се е кръстосала с тази на мъжа. Тя също вече не се чувства млада, а ако страстта притежава пипала, които могат да преминават през камък и тухла, които могат да се извиват между тълпите безчувствени хора, то дали няма да се срещнат те на някое съдбовно място и там да се сплетат, и да изтъкат нещо ново и драгоценно като смъртоносно цвете?

В друг квартал на града крачи един чужденец, впечатляващо същество, висок и с издути мускули, почти скулптиран, да, с кожа със съвършения тен на лъскав оникс и очи, в които проблясват прашинки лешниково и златно, и много са погледите, които се плъзват по него, докато минава. Но той не забелязва тези неща, защото търси нов живот и като нищо може да го намери тук, в този блестящ и екзотичен град.

В една бедняшка част на квартал Джадроуби сбръчкана грубовата жена, висока и мършава, коленичи в тясната ивица на градинката си и започва да реди плоски камъни във фигура в тъмната пръст. Онова, което почвата може да даде, първо трябва да се подготви, а тези ритуали са най-тайнствени и загадъчни и тя работи като в сън, докато в къщичката зад нея все още спи съпругът й, чудовище с осакатени пръсти, изпълнено със страх и омраза, а сънищата му са от тъмни по-тъмни, защото слънцето не може да стигне до дълбините на душата му.

Една жена обикаля по палубата на привързан за кея кораб. Доловила е злокобното присъствие на свои родственици някъде в този град и обезпокоена размисля какво би могла да направи по този въпрос. Ако изобщо може да направи нещо. Нещо предстои обаче — и проклета да е, ако не я човърка любопитството.

Един търговец на желязо разговаря с последния си вложител, който не е кой да е, а благородник от Съвета и най-прочутият дуелист в Даруджистан. И младият и крайно амбициозен Горлас Видикас решава да поеме ръководството на железните мини на шест левги западно от града.

Разнебитен фургон трополи по пътя далеч отвъд Майтън, все още заобикаля езерото. А на долницата му, сред мръсни постелки, лежи малкото пребито телце на едно дете. Все още е в безсъзнание, но са преценили, съвсем основателно, че ще живее. Горкото същество.

Този път, виждате ли, води само към едно място, към една съдба. Старият овчар се е справил добре и вече е заровил кесията с монети под навеса зад колибата, където живее с болнавата си жена, похабена от няколко несполучливи забременявания, и ако има горчива жлъч в очите, с които се взира в света, то чудно ли е? Но той ще е добър с нея в тези сетни непосилни години, да, а и е заделил една медна монета, за да я хвърли по здрач на езерните духове — древна, зацапана с черно монета, с всечена на нея глава на мъж, когото пастирът не познава — не че би могъл, тъй като лицето е на последния тиран на Даруджистан.