Дан на Хрътките

— Тогава си седи тук.

— Е, просто въображението ми измисли сценката.

— Сигурна ли си?

Тя издържа няколко мига, преди да изругае под нос и да стане.

Анци изгледа гърба й, подсмихна и промърмори на себе си:

— По-добре е, когато нямаш въображение. Като мен. — Замълча и се намръщи. — Няма да е зле обаче да използвам малко въображение точно сега. Да мога да разбера как и кога ония убийци ще се опитат пак. Отрова. Магия. Ножове. Стрели на арбалет вън в тъмното, през прозореца, съвършен изстрел. И Анци тупва на пода, „героят от Леса на Мот“. И някое копие отдолу през пода, само за да го довърши, щото са ровили вече от седмици и са чакали, знаели са, че ще падна точно там и точно тогава, м-да.

Остана да седи опулен, подръпваше нервно рижия си мустак.

Седнал в сенките на отсрещния ъгъл и отпуснал гръб на стената, Дюйкър следеше всичко това с кисела усмивка. Удивително как някои хора оцеляваха, а други — не. Лицето на един войник винаги беше едно и също, щом паднеше маската — объркване, смътна изненада, че се е оказал жив, след като знае прекалено добре, че няма никакво сериозно основание за това, нищичко освен дръпването на късмета, празната случайност и обстоятелствата. И цялата нечестност на света е изпълнила очите с горчивина и злост.

От задната стая се разнесе шум, след миг тясната врата се отвори и бардът излезе, сивата му коса бе разчорлена от спането, очите — обградени от червени кръгове. Обърна се към Анци и изръмжа:

— В дюшека има въшки.

— Съмнявам се, че са имали нещо против компанията ти — отвърна бившият сержант, надигна се и тръгна към стълбището.

Бардът зяпна след него. После тръгна към тезгяха, наля си халба от лютивата тъмна бира на ривите и отиде при Дюйкър.

— Историци и бардове — въздъхна и седна до стареца.

Дюйкър кимна мълчаливо. Разбираше го напълно.

— Но това, което наблюдаваш ти, и това, което наблюдавам аз, може да се окажат доста различни неща. Въпреки че разликата може да е само повърхностна. Колкото по̀ остарявам, толкова повече подозирам точно това. Ти описваш събития, виждаш нещата в големия им размах. Аз се вглеждам в лицата, хвърчат толкова бързо покрай мен, че може да се размият, ако не внимавам. Да ги видя истински, да ги запомня всичките.

— Откъде си? — попита Дюйкър.

Бардът отпи глътка и внимателно постави халбата пред себе си.

— От Корел, първоначално. Но това беше много отдавна.

— Малазанското нашествие ли?

Бардът загледа халбата със странна усмивка. Но ръцете му си останаха в скута.

— Ако имаш предвид Сивата грива, да.

— Та кои от безбройните противоречиви истории са верни? За него, искам да кажа.

Бардът сви рамене.

— Никога не питай за това един бард. Пея ги всичките. Лъжи, истини, думите не се различават в това, което казват, нито в реда, по който идват. Правим с тях каквото ни хрумне.