Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
– И искате да кажете, че Лисбет Саландер е една от тези луди? – попита Ханс Фасте.
– Не би трябвало да употребяваме тази дума, но да, тя принадлежи към групата на изоставените от обществото пациенти. Без съмнение е един от болните индивиди, които никога не бих пуснал да се разхождат на свобода, ако зависеше от мен.
– Имате предвид, че е трябвало да бъде затворена, преди да извърши престъпление? – попита Соня Мудиг. – Това противоречи донякъде на принципите за социална справедливост.
Ханс Фасте сбърчи чело и ѝ хвърли яден поглед. Соня Мудиг не можеше да разбере защо Фасте винаги я напада.
– Напълно сте права – отвърна Телебориан и така индиректно я спаси. – Това противоречи на идеята за справедливо общество, поне в съвременната му форма. Говорим за един вид баланс между правата на индивида и правата на потенциалните жертви, които един психично болен човек може да остави след себе си. Никой случай не е идентичен с останалите и към всеки пациент трябва да има индивидуален подход. Няма съмнение, че и ние, работещите в областта на психиатричните грижи, правим грешки и изписваме хора, които не би трябвало да се намират по улиците.
– Сега може би не е моментът да задълбаваме в социалната политика – рече Бублански предпазливо.
– Прав сте – съгласи се Телебориан. – Днес сме се събрали във връзка с конкретен случай. Позволете ми само да изтъкна колко е важно да разберете, че Лисбет Саландер е болна и се нуждае от грижи като всеки друг пациент, който страда от зъбобол или сърдечен порок. Тя би могла да оздравее и дори можеше вече да е здрава, ако бе получила необходимото лечение, докато все още бе възможно да бъде повлияна от него.
– Значи вие сте били неин лекуващ лекар? – рече Ханс Фасте.
– Аз съм един от многото хора, срещали се с Лисбет Саландер в тази връзка. Тя беше моя пациентка през ранното си юношество. Освен това бях един от лекарите, участвали в процеса на поставянето ѝ под попечителство, след като навърши осемнайсетгодишна възраст.
– Бихте ли ни разказали малко за нея? – помоли Бублански. – Какво би могло да я накара да отиде до Еншеде и да убие двама непознати, а преди това и своя попечител?
Петер Телебориан се разсмя.
– Не, не бих могъл да ви отговоря на този въпрос. Не съм следил развитието ѝ от години и нямам представа в коя степен на психоза се намира в момента. За сметка на това обаче веднага ще ви кажа, че силно се съмнявам двойката в Еншеде да са ѝ били непознати.
– Какво ви кара да мислите така? – попита Ханс Фасте.
– Една от слабостите в лечението на Лисбет Саландер е липсата на категорична диагноза. Това от своя страна се дължи на факта, че тя беше напълно непроницаема. През цялото време отказваше да отговаря на въпросите ни, както и да се подложи на каквато и да е било терапия.
– Тоест вие не знаете дали наистина е болна, или не? – попита Соня Мудиг. – Имам предвид, след като няма диагноза.
– Погледнете го от този ъгъл – рече Петер Телебориан. – Започнах да работя с Лисбет Саландер малко преди да навърши тринайсет. Намираше се в състояние на психоза, страдаше от натрапчиви мисли и очевидна мания за преследване. Беше моя пациентка в продължение на две години, през които бе принудително хоспитализирана в „Санкт Стефан“. Причината беше, че по време на цялото си съзряване бе проявявала насилствено поведение по отношение на съучениците, учителите и познатите си. Неколкократно бе нанасяла телесни повреди. Насилието обаче винаги е било насочено срещу хора от кръга на нейните познати, тоест някой е казал или сторил нещо, което тя е приела като обида. Няма случай, при който да е нападала напълно непознато лице. Поради това смятам, че съществува връзка между нея и двойката от Еншеде.
– Изключение от дотук казаното е нападението в метрото, когато е била на седемнайсет години – възрази Ханс Фасте.
– Тогава бе установено, че е била нападната и е действала при самозащита – рече Телебориан. – Въпросното лице беше известен на полицията сексуален престъпник. Въпреки това този случай представлява чудесен пример за начина ѝ на поведение. Тя би могла да си тръгне или да потърси помощ от останалите пътници във вагона. Вместо това обаче избира да му нанесе тежък побой. Когато се чувства застрашена, е способна на изключително насилие.
– Какъв всъщност е проблемът в нейния случай? – попита Бублански.
– Както вече ви казах, няма поставена диагноза. Моето лично мнение е, че страда от шизофрения и постоянно се намира на границата на психозата. Не е способна на емпатия и в много отношения може да бъде обявена за социопат. Трябва да отбележа, че е изненадващо колко добре се е справила след навършване на пълнолетие. Тоест била е член на обществото, макар и под попечителство, в продължение на осем години, без да извърши каквото и да било действие, което да доведе до жалба в полицията или арест. Но прогнозата ѝ…