Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
— Прекрасна моя. — Гласът му беше спокоен и овладян, макар че по лицето и дрехите му имаше кръв. Мечът беше в ръката му, звездите по острието му — опръскани с алено. — В момента съм… малко зает.
— Би искал да узнаеш, предполагам, че сестра ти и осиновеният ти брат току-що напуснаха това място. Откриха пътя към Едом. Идват при теб.
Лицето на Себастиан се разкриви във вълча усмивка.
— И не те накараха да обещаеш, че няма да ми съобщиш, че са идвали в двореца ти?
— Накараха ме — отвърна кралицата. — Но не споменаха да не ти съобщавам, че са си тръгнали оттук.
Себастиан се разсмя.
— Убиха един от моите рицари — продължи кралицата. — Проляха кръвта му пред трона ми. Вече не мога да ги достигна. Знаеш, че хората ми не могат да оцелеят в отровните земи. Ти ще трябва да отмъстиш вместо мен.
Светлината в очите на Себастиан се промени. Кралицата откраи време намираше онова, което той изпитваше към сестра си и към Джеис, за истинска загадка, но пък самият Себастиан бе още по-голяма мистерия. Преди да се появи и да и направи предложението си, тя никога не бе обмисляла истински съюз с ловци на сенки. Тяхното особено чувство за чест ги правеше ненадеждни. Именно липсата на чест у Себастиан я караше да му има доверие. Деликатното умение на предателството беше втора природа за феите, а за Себастиан лъжите бяха изкуство.
— Ще служа на интересите ти във всяко отношение, моя кралице — заяви той. — Много скоро твоите и моите хора ще властват над този свят и когато това стане,ще можеш да отмъстиш на всеки, който някога те е засегнал.
Тя му се усмихна. Снегът в тройната и зала все още аленееше от кръв, а тя все още усещаше меча на Джейс Лаитууд да опира в гърлото и. Не беше истинска усмивка, ала тя бе достатъчно мъдра, за да остави красотата си да работи за нея, понякога.
— Обожавам те.
— Да. — Очите на Себастиан проблеснаха, цветът им — като тъмни облаци. Кралицата се запита за миг дали той мисли за тях двамата като нея — любовници, които, дори когато се намираха в прегръдките си, опираха нож в гърба на другия, готови да го пронижат и предадат. — А аз обичам да бъда обожаван. — той се ухили широко. — Радвам се, че идват. Нека дойдат.
Цялата земя е изгорена със сяра и със сол, та нито се сее, нито произраства, и никаква трева не никне на нея…
Второзаконие, 29:23
14
Сънят на разума
Клеъри стоеше на една сенчеста морава, която се разстилаше по склона на полегатия хълм. Небето над главата и бе съвършено синьо, осеяно тук-таме с бели облаци. Пред нея се простираше каменна пътечка, водеща до входната врата на голямо имение, изградено от камъни с мек, златист цвят.
Тя отметна глава назад и погледна нагоре. Къщата беше прекрасна. На лъчите на пролетното слънце камъните имаха цвят на масло, покрити с увивни рози, нацъфтели в червено, златисто и оранжево. Балкони от ковано желязо с меки извивки покриваха фасадата; имаше две сводести врати от дърво с цвят на бронз, покрити с изящно резбовани криле. Криле за рода Феърчайлд — разнесе се мек, успокояващ глас в ума и. — Това е имение на рода Феърчайлд. Издигало се е тук в продължение на четиристотин години и ще се издига още четиристотин.
— Клеъри! — маика и се появи на един от балконите, облечена в елегантна рокля с цвят на шампанско; червената и коса беше разпусната и тя изглеждаше млада и красива.
По голите й ръце лъкатушеха черни руни.
— Какво ще кажеш? Не е ли просто великолепно?
Клеъри проследи погледа на маика си натам, където поляната отново ставаше равна. Там, в края на една пътека, от двете страни на която бяха подредени дървени пеики, се издигаше арка от рози. По пътеката бяха пръснати бели цветя (онези, които растяха само в Идрис) и напояваха въздуха със сладкото си ухание.
Клеъри отново погледна към маика си, която вече не беше сама на балкона.
Люк стоеше зад нея, обвил ръка около кръста и. Беше по риза с навити ръкави и официален панталон, сякаш наполовина облечен за парти. По неговите ръце също имаше руни — за късмет, за прозорливост, за сила, за любов.
— Готова ли си? — извика той на Клеъри.
— За какво? — попита тя, ала двамата на балкона не я чуха. Усмихнати, те потънаха в къщата и Клеъри направи няколко стъпки по пътеката.
— Клеъри!
Тя се обърна рязко. той вървеше към нея по тревата — тънък, с бяло-руса коса, която грееше на слънцето, облечен в официални черни дрехи, със златни руни по яката и маншетите. Усмихваше се широко, на бузата му имаше малко петънце; беше вдигнал ръка, за да се предпази от яркото слънце.