Защитения

Елиса седна на ръба на леглото, обу си пантофите, и извади едната си гърда за кърмене. Маря стисна силно зърното, но дори болката беше добре дошла – означаваше, че милото ù дете беше здраво.

– Точно така, по-лекичко – загука му тя, – пий и порасни силна.

Кърмеше бебето и крачеше нагоре-надолу, вече ужасена, че отново ще ù се наложи да остави детето. Рейджън похъркваше спокойно в леглото. Само няколко седмици след оттеглянето си, той спеше по-добре, кошмарите му се бяха разредили, а двете с Маря изпълваха дните му така, че широкият път да не го изкуши отново.

Маря най-накрая отпусна устица, оригна се доволно и заспа. Елиса я целуна, върна я в легълцето ù и отиде до вратата. Маргрит чакаше там, както винаги.

– Добрутро, Майко Елиса – каза жената.

Титлата и искрената обич, с която беше изречена, все още изпълваше Елиса с радост. Въпреки че Маргрит беше нейна слугиня, те за пръв път бяха равни по начина, който се смяташе за най-важен в Мливари.

– Чух миличката да плаче – каза Маргрит. – Силно момиче ще стане.

– Трябва да изляза – каза Елиса. – Моля те, приготви ми вана и ми извади синята рокля заедно с наметалото от хермелин.

Жената кимна и Елиса се върна при детето си. Когато се изкъпа и облече, предаде неохотно бебето си на Маргрит и излезе из града преди мъжът ù да се събуди. Рейджън щеше да я укори, че се меси, но Елиса знаеше, че Арлен се намираше на ръба на колебанията си и нямаше да го остави да падне оттам, само защото не е действала.

Огледа се наоколо, срахувайки се, че Арлен може да я види да влиза в библиотеката. Не откри Мери в нито една от стаичките, нито около лавиците с книги, но това не я изненада. Арлен, който по начало рядко споделяше, не говореше често за Мери, но Елиса слушаше внимателно, когато все пак казваше по нещо. Знаеше, че той си имаше любимо място, и знаеше, че момичето ще бъде притеглено към това място.

Елиса откри Мери на покрива на библиотеката. Плачеше.

– Майко Елиса! – каза Мери без дъх и забързано се впусна да бърше сълзите си. – Изплашихте ме!

– Извинявай, миличка – каза Елиса и отиде при нея. – Ако искаш да си отида, ще го направя, но си помислих, че може би имаш нужда да си поговориш с някого.

– Арлен ли ви изпрати? – попита Мери.

– Не – отвърна Елиса. – Но видях колко разстроен беше и си помислих, че сигурно и на теб ти е толкова тежко.

– Бил е разстроен? – подсмръкна Мери.

– Часове наред се е скитал из улиците – каза Елиса. – Поболях се от притеснение.

Мери поклати глава.

– Наумил си е да умре и толкоз – промърмори тя.

– Мисля, че е точно обратното – каза Елиса. – Мисля, че отчаяно се опитва да се почувства жив.

Мери я погледна учудено, и тя седна до момичето.

– Години наред – каза Елиса, – не можех да разбера нуждата на мъжа ми да скита далеч от дома, да се взира в ядрони и да рискува живота си за някакви си колети и хартии. Вече беше спечелил достатъчно, за да живее още два живота в лукс. Защо въобще продължаваше?