Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
— Ще изчакам една пълна минута — каза м’сю Пиер, поставил дебелия си часовник на масата пред себе си.
Адвокатът поривисто въздъхна; започна да събира ситно изписаните листи.
Минутата отмина.
— Заседанието е приключено — каза м’сю Пиер, — да вървим, господа. Дайте ми протокола, Роман Висарионович, преди да го отнесете за хектографиране. Не, по-късно, сега очите ми се измориха.
— Да си призная — каза директорът, — понякога неволно съжалявам, че бе извадена от употреба сис… — Той до вратата се наведе към ухото на м’сю Пиер.
— За какво става дума, Родриг Иванович? — ревниво се поинтересува адвокатът. Директорът пошепна и на него.
— Да, наистина — съгласи се адвокатът, — впрочем закончето може да се заобиколи. Например ако се разтегли за няколко пъти…
— Ей, ей — каза м’сю Пиер, — по-полека, палячовци. Аз не си играя на резки.
— Не, ние просто така, теоретически — подмилкващо се усмихна директорът, — защото по-рано, когато можеше да се прилага…
Вратата се затръшна, гласовете се отдалечиха.
Но почти в същия миг при Цинцинат се яви още един гост, библиотекарят, дошъл да прибере книгите. Неговото дълго, бледо лице с ореол от прашно-черна коса около плешивината, дългата му треперлива снага в синкава платнена жилетка, дългите крака във възкъси панталони — всичко това оставяше странно, болезнено впечатление, като че са го били прискрипчили и сплескали. На Цинцинат обаче му се струваше, че заедно с праха от книгите върху него е полепнал тънък слой от нещо близко до човешкото.
— Вие сигурно сте чули — каза Цинцинат, — вдругиден е моето унищожение. Няма повече да вземам книги.
— Няма повече да вземате — потвърди библиотекарят.
Цинцинат продължи:
— Иска ми се да оплевя няколко буренчета-истини. Имате ли време? Искам да кажа, че сега, когато знам със сигурност… Какъв чар имаше в онова незнание, което толкова ме потискаше… Книги вече не…
— Нещо митологично? — предложи библиотекарят.
— Не, няма смисъл. Някак не ми е до четене.
— Някои вземат — каза библиотекарят.
— Да, знам, но наистина не си струва.
— За последната нощ — с усилие довърши мисълта си библиотекарят.
— Днес сте страшно разговорлив — усмихна се Цинцинат. — Не, приберете всичко това. Не можах да надвия Quercus! Да, тъкмо стана дума: тук по грешка… тези томчета… на арабски ли са, не знам… но аз, уви, не успях да изуча източните езици.
— Жалко — каза библиотекарят.
— Нищо, душата ще навакса. Чакайте, не си отивайте още. Макар да зная, че сте само така — само сте подвързан в човешка кожа, все пак… задоволявам се с малко… Вдругиден…
Но треперлив, библиотекарят излезе.
XVII
Обичаят изискваше преди смъртното наказание неговият пасивен и неговият активен участник заедно да се явят на кратко прощално посещение при всички най-важни чиновници, но за ускоряване на ритуала бе решено, че тези лица ще се съберат в извънградската къща на заместник-управителя на града (самият управител, негов племенник, отсъствуваше — гостуваше у приятели в Притомск) и че за вечеря, без церемонии, там ще пристигнат Цинцинат и м’сю Пиер.
Беше тъмна нощ със силен топъл вятър, когато те двамата с еднакви наметала, пеш, съпровождани от шестима войници с алебарди и фенери, преминаха през моста за спящия град и като прекосиха главните улици, по скалистите пътеки между шумящите градини тръгнаха да се качват нагоре по склона.
(Още на моста Цинцинат се обърна, освободи главата си от качулката на наметалото: синята, сложна грамада на крепостта с многото кули се издигаше в матовото небе, където кайсиената луна бе зачеркната от облак. Тъмнината над моста мигаше и се бърчеше от прилепите.
— Вие обещахте… — прошепна м’сю Пиер, като му стисна леко лакътя, и Цинцинат отново си нахлупи пашкула.)
Тази нощна разходка, която изглеждаше, че ще бъде толкова изобилна на печални, безгрижни, пеещи, шепнещи впечатления — защото какво е споменът, ако не душата на впечатлението, — се оказа всъщност неясна, незначителна и префуча толкова бързо, както бива само сред твърде позната местност, в мрака, когато разноцветните дневни дроби се заменят от целите числа на нощта.
В края на тясната и мрачна алея, където пукаше чакълът и миришеше на смрика, изведнъж се появи театрално осветен вход с белезникави колони, с фризове по фронтона, с лаврови дръвчета в качета и след като едва се забавиха във вестибюла, където прехвръкваха сякаш райски птици слугите, ронещи пера върху черно-белите плочи — Цинцинат и м’сю Пиер преминаха в залата, бучаща от многолюдното сборище. Тук бяха всички.