Вечерен курс
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #21
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вечерен курс». Краткое содержание книги:
Нещата бързо се изясняват. Агент на ЦРУ, внедрен в спяща клетка на джихадисти в Хамбург, случайно е чул пристигнал от Близкия изток куриер да прошепва: „Американецът иска сто милиона долара”. За какво са тези сто милиона? И кой може да ги плати?
Разузнаването и военното командване са притеснени. Задачата на Ричър и двамата му нови приятели е да открият американеца. Максимално бързо и напълно незабелязано. Джак Ричър заминава за Германия, придружен от жената, на която винаги е разчитал в работата си - сержант Франсис Нили. Операцията неочаквано се усложнява. Наяве излизат стряскащи тайни от времето на Студената война. Светът е заплашен от огромен по мащаби терористичен акт. Джак Ричър познава правилата на играта, но често трябва да се движи по ръба на закона. Което едва ли може да го спре...
Гризман попита защо. Ричър му обясни, че предпочита да свършат работа, преди хората от НАТО да са се намесили и да поискат парче от тортата. Реши, че Гризман ще интерпретира думите му като възможност да се окичи със слава и да получи признание. Нищо чудно шефът на следователите да искаше да се кандидатира за кмет някой ден.
Гризман предаде на патрулния полицай какво трябва да направи.
— Да огледаме района — предложи Ричър.
Гумите на мерцедеса затракаха първо по паважа, а после по железния мост, чиято метална платформа заскърца. След моста отново започна паваж и пътят се раздвои, като ги изправи пред възможността да тръгнат по два различни пътя. Единият следваше брега на реката, а другият заобикаляше от другата страна.
— Накъде? — попита Гризман.
— Задната улица — отвърна Ричър.
От време на време срещаха признаци на живот. Механик, който заваряваше ламарините на спортен автомобил в гараж с широко отворени врати. Продавач на електроника. Но като цяло кварталът пустееше. Това бе очевидно. Разстоянието от единия до другия край бе три километра и по-оживените работилници или магазини се брояха на пръстите на ръцете.
— Да се върнем и да огледаме централната една трета, а? — попита Гризман.
— Мисля, че там ще открием Уайли — кимна Ричър.
Гризман подмина празна товарна рампа и се насочи обратно към кейовете. Централната една трета бе дълга километър. Около две трети от милята. И толкова широка. Колкото търговската зона на някой по-голям град.
Уайли бе някъде там.
— Откъде искаш да започнем? — попита Гризман.
— Постави се на негово място. Трябва да скрие микробуса. Какво вижда? Къде отива?
Гризман намали и зави между два склада по тясна уличка, която преливаше в обширен площад, а от двете ѝ страни се нижеха складове с тесни дървени врати.
— Не е тук — каза Ричър. — Поради неизвестна за нас причина Уайли е наел второ превозно средство, микробус, след като вече е разполагал с камиона. Трябва да скрие някъде и двата. Следователно не търсим масивна врата с телефонен номер, окачен на нея. Търсим масивна двойна врата с телефонен номер, окачен на нея.
А такива имаше много. Бележките с телефоните на наемодателите, окачени на някои от тях, бяха стари и избелели. Те не вдъхваха никакво доверие. Други бяха чисто нови. Единственият начин да разберат кои телефони бяха актуални и кои не, бе да позвънят на тях. Ричър се оглеждаше, докато минаваха по уличките, и извика в съзнанието си картата, която бе видял в кабинета на Гризман, онази старата, отпечатана върху пожълтяла хартия, но пълна с детайли.
— Уайли е израснал в Тексас — каза той. — Как би се чувствал като шофьор в Европа?
— Зле — отвърна Синклер. — Пътищата тук са прекалено тесни и неудобни, а завоите прекалено остри.
— Трябва да добавим и това към списъка с фактори, повлияли върху избора му. Налага му се да маневрира тук с товарен автомобил. Не иска да се заклещи някъде, да попадне в капан. Мисля, че е избрал по-широка улица.
Те също бяха доста. Повтаряха се една след друга като на архитектурен план. Някои пресечки също бяха доста широки. Предназначени за по-тежки камиони и по-обемисти товари. Гризман спря в една от тях и въздъхна:
— Можем да обикаляме цяла вечност.
— Разполагаме с достатъчно време — успокои го Ричър. — Стига твоят патрулен полицай да не заспи.
— Няма да заспи.
— Трябва да отчетем още един фактор. Мисля, че е сменил катинарите. Или е монтирал нови брави. Сделката е прекалено голяма, за да остави старите.
Гризман потегли отново и продължи да кръстосва бавно района, а четиримата извиха вратове и започнаха да търсят масивни двойни врати с окачен на тях телефонен номер, достатъчно място за маневриране и нови катинари.
Куриерът се нареди отново на опашката с имигранти на летището в Хамбург. Работеха същите четири гишета, две за граждани на Европейския съюз, две за всички останали. Използва същия пакистански паспорт. Този път бе облечена в черно и косата ѝ бе пусната свободно. Виждаше отражението си в стъклото. Бяха я инструктирали да не се притеснява, ако попадне на същия граничен полицай. Нямаше да я познае. Той виждаше хиляди и хиляди хора всеки ден.
Тя пристъпи напред. От трета на опашката стана втора.