Вечерен курс
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #21
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вечерен курс». Краткое содержание книги:
Нещата бързо се изясняват. Агент на ЦРУ, внедрен в спяща клетка на джихадисти в Хамбург, случайно е чул пристигнал от Близкия изток куриер да прошепва: „Американецът иска сто милиона долара”. За какво са тези сто милиона? И кой може да ги плати?
Разузнаването и военното командване са притеснени. Задачата на Ричър и двамата му нови приятели е да открият американеца. Максимално бързо и напълно незабелязано. Джак Ричър заминава за Германия, придружен от жената, на която винаги е разчитал в работата си - сержант Франсис Нили. Операцията неочаквано се усложнява. Наяве излизат стряскащи тайни от времето на Студената война. Светът е заплашен от огромен по мащаби терористичен акт. Джак Ричър познава правилата на играта, но често трябва да се движи по ръба на закона. Което едва ли може да го спре...
Невъзможно. Той беше невидим.
Дали?
Уайли стана от пейката и тръгна. Крачеше бавно, безгрижно, сякаш нищо на този свят не го интересуваше. Докато не се скри от погледите им. Тогава ускори крачка.
Той пресече улицата, влезе в непретенциозно турско кафене и се запъти право към телефона на стената. Разполагаше с достатъчно монети. Знаеше, че си губи времето, защото беше прекалено рано, но изведнъж бе обзет от безпокойство. Мъжът с якето го беше стреснал. Беше погледнал към него, сякаш знаеше.
Уайли набра номера в Цюрих и съобщи номера и паролата на банковата си сметка.
— Извършен ли е превод по сметката?
Последва тракане на клавиатура. Настъпи пауза.
— Не, господине — беше отговорът.
38
Мюлер позвъни на Дремлер от кабинета си.
— Отделът на Гризман ни помоли за услуга — започна той. — Хората му са ангажирани с инцидента в хотела. Искат някой от моите да наблюдава моста, онзи, който се намира в непосредствена близост до склада. Вече знаят за него.
— Не, не знаят — отвърна Дремлер. — Подозират, че микробусът е там някъде. Ако знаеха къде точно се намира, щяха да го пипнат. Не могат да направят нищо, освен да наблюдават входа и изхода на комплекса.
— Колко време ти трябва да се приготвиш?
— Не знам. Половин час, предполагам.
— Не мога да се забавя с половин час. Прекалено много е. Гризман може да провери. Вече се издъних със следенето на магистралата, южно от Хановер.
— Колко време можеш да ми отпуснеш?
— Никакво — отвърна Мюлер. — Би трябвало да се заема веднага.
— Разполагаш ли с надежден служител? — попита Дремлер.
— Надежден в какъв смисъл?
— Служител, който е един от нас. Някой, който може да бъде убеден да докладва избирателно. За доброто на каузата.
— Предполагам, че това е възможно — отвърна Мюлер.
— Кажи му, че ще го направя заместник-началник на полицията — заяви Дремлер.
Ричър се запозна със секретарката на Гризман пред кабинета му. Оказа се наистина приятна жена. Гризман ѝ нареди нещо, като изстреля думите на немски с бързината на картечница, в резултат на което тя изхвърча навън и се върна след малко, следвана от чиновници от отдела по строителство и благоустройство в общината, натоварени с карти, скици и папки. Гризман разстла най-подробните и най-надеждните карти на масата за съвещания в кабинета си. Една от тях показваше разположението на пешеходните мостове. Друга разкриваше как е изглеждал кварталът в миналото. Трета излагаше бъдещите планове за благоустрояването на района с формата на парче пица. Несъмнено някой ден кварталът щеше да добие завършен вид. Но нямаше да е скоро. За момента острият край на парчето пица бе отлично оформен, а широкият му край стоеше занемарен от петдесет години, от времето, когато изпосталели от следвоенния глад жени бяха мъкнали тухли и ремонтирали порутените си жилища.
В далечния край на парка имаше осем пешеходни моста, като очевидно идеята на архитектите бе човек да тръгне по някой от тях, да подиша чист въздух и да се върне обратно. Но имаше и заобиколни външни маршрути, които минаваха по стари железни мостове и тесни пътеки, правеха остри чупки и широки извивки. Те не бяха част от парка, но позволяваха на човек да стигне до призрачния град.
Осем пешеходни моста в далечния край на парка. Осем варианта за напускане на квартала, плюс поне още две възможности за завой вляво или вдясно, а после още няколко. Получаваше се кумулативен ефект. В крайна сметка броят на възможните маршрути наближаваше двайсет. Съответно броят на възможните крайни точки също наближаваше двайсет. От всяка от тях можеше да се стигне — при това само след пет минути ходене пеша — до лабиринта от бараки, гаражи и складове. А размерите му надхвърляха площта на малък град.
Уайли се качи на същия автобус, но в противоположната посока и слезе на спирката, на която се бе качил. Тръгна по пешеходния мост, но използва различен маршрут, който го отведе до съседния блок. Надзърна зад ъгъла му и огледа улицата пред жилището си.
Подозрителният мерцедес си бе отишъл. Но близо до мястото, на което бе паркирал допреди малко, стоеше друг мерцедес. Чисто нов. Луксозен модел. Лимузина. Черна, полирана и излъскана до ослепителен блясък. Зад волана седеше шофьор с ръкавици и шапка. Първокласен автомобил под наем. Уайли разбираше от коли. Вероятно се ползваше от ръководството на някоя банка. Което бе решило да позволи на някой младши мениджър да се докосне до луксозния живот. За да разпали амбицията му. За да го държи във форма. Или пък колата бе наета от семейна двойка с годишнина. За да отиде до Париж например. Където също щеше да ги очаква кола под наем. Може мъжът да се чувстваше гузен и да полагаше усилия да оправи нещата.