Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Вървиха три дни към града край стръмния бряг. Щом влязоха в него, Каран беше приятно изненадана. Очакваше западнало селце като Грейнуис, но Ашмод беше просторен град с изглед към Сухото море сред полегати хълмове на изток и на запад, а южно от него имаше малко, но толкова дълбоко езеро, че водата синееше. Зданията бяха изградени от син мрамор, смокинови дървета и палми простираха клони над улиците. Стар и усамотен, но процъфтяващ град. Каран надникна над ръба — в склоновете под зъберите бяха издълбани тераси с ярка зеленина, проточили се повече от една левга.
— Какво прелестно място — възхити се тя, за миг откъснала се от неутолимото желание да търси Лиан.
— Радвам се, че ти харесва. Да потърсим странноприемница.
В Ашмод имаше само две странноприемници, а първата беше толкова примамлива с изгледа и широките веранди от всички страни, опрени на мраморни колони, че веднага решиха да отседнат в нея.
— Повече прилича на имение на богат търговец — отбеляза Каран.
— Ами дървото е прекалено скъпо тук, пък и няма с какво да разпалват пещи, за да правят тухли. Мраморът обаче е в неизчерпаеми количества и се обработва лесно. Може странноприемницата да е построена в период на по-голямо благоденствие. Струва ми се, че Ашмод е древен град. Може да е съществувал и преди пресъхването на морето.
Само половината стаи бяха заети, затова те се настаниха поотделно.
— Първо баня! — отсече Каран, готова за препирня с Шанд, и не остана разочарована.
— Пак ли баня! Защо пък имаш нужда от това?
— В Шазмак се къпехме всеки ден освен през най-сушавите месеци — отвърна тя надменно. — А минаха две седмици, откакто влязох в баня.
— Всеки ден! Това е много вредно.
— Гледай си работата — грубо му се сопна тя и влезе да поразпита.
Съдържателят беше висок плешив мъж с кръгъл белег на темето, още един на бузата, по-тънък на шията и лилава бучка на челюстта, която май трябваше да бъде изрязана. Говореше с хрипкав шепот.
— Разбира се, имаме баня, но днес не сме сгрявали вода.
Каран се изкъпа с хладка вода, без да й мигне окото. Почувства се чиста за пръв път след злополучната баня в Ганпорт. Изпра мръсните си дрехи, простря ги и само по панталон и риза излезе на топлата веранда. Там нямаше никой, макар че вътре се мяркаха още неколцина пътници.
Не бе свикнала с такава храна — лютиви ивици козе месо, цвърчащи на сгорещеното блюдо със задушен лук, шишчета с огромни скилидки чесън, непознати зеленчуци и купчинка жълт ориз. Понеже душата й се разведри, поръча си и голяма халба тъмно пиво. Ровичкаше последните зърна ориз, отпиваше от бирата и се наслаждаваше на природата и ветреца в косата си. Чак тогава се появи Шанд. Видя косата й да пламенее в косите лъчи на следобедното слънце. Долови ухание на зелен лимон.
— Помислих, че си излязъл някъде без мен — каза му тя.
— Разговарях със съдържателя за Сухото море. И той го е прекосил преди много години.
— Тъй ли?
— Били са дванадесет души. Три семейства. Останалите измрели там — мъже, жени и деца, а слънцето го обжарило почти до смърт. Така и не оздравял напълно.
Шанд повика с жест прислужника, а Каран млъкна, смразена от думите му.
През целия следващ ден събираха необходимите им припаси — сушено месо и плодове, други храни, широки пустинни роби с качулки, които да ги пазят от слънцето и разпрашената сол. Дадоха ботушите си на поправка и си направиха очила с тесни цепнатини, за да не ослепеят от блясъка на солта. Каран отново не я свърташе на едно място, след мимолетното завръщане на дарбата си изгаряше от тревога за Лиан. Знаеше, че е попаднал в беда, от която няма да се избави сам, а неуморната любознателност несъмнено щеше да му навлече още несгоди.
„Знам, че си там! — Мисълта я сгряваше като светило, надникнало през зимни облаци. — Ще те намеря. Нищо няма да ми попречи!“ Усетеше как в нея крепне коравата й воля отпреди преживелиците в Нарн.
— Наистина ли се нуждаем от тях? — попита сприхаво и пипна плата на робите, които Шанд купуваше в момента.
— Там слънцето припича от изгрев до залез. Всеки ден. Знаеш, че можеш да умреш от изгаряне или пък да се набръчкаш. Ако не искаш лицето ти да заприлича на моето, нуждаеш се от тази роба.
Каран потръпна пресилено.
— Какъв ужас! Ще я нося. Какво друго ще вземем?
— По два нови мяха за вода за всеки и нещо за защита от слънцето, когато спираме през деня… трябва да е колкото се може по-леко. Палатката няма да ни е от полза, защото ще носим твърде много вода.
Тя се наведе да разгледа един плат и шапката й падна. Ярката й коса, неподрязвана от година, се разпиля във всички посоки.