Кланът на вълчицата

Бих искала да й спестя болезнената рана от разочарованието, но не мога.

Избраницата ще поеме своя път и ще израни краката си на камъчетата, предназначени само за нея.

Не мога да й помогна да преглътне горчивината, която я очаква, нито пък мога да подсладя сълзите, които още не е изплакала.

Те й принадлежат. Те са само нейни.

Те са нейната съдба.

Вятърът поклащаше студените води на езерото и леко нагъваше повърхността му. Анаид тръгна да обикаля по брега, като не откъсваше нито за миг очи от дъното, упорито, без умора. Собственият й образ, отражението, което й връщаше езерото, я смущаваше, но и изпълваше с гордост. Струваше й се, че вижда Селене в стройната девойка с дълги коси и грациозна походка. Не това лице обаче търсеше да открие, а лика на любимата си леля Криселда, останала в плен на черната магия.

Най-сетне го откри.

— Ето там! Ето я! — сочеше Анаид развълнувана.

Селене коленичи до нея. Двете умилени загледаха Криселда, която разресваше дългите си хубави коси до брега. Изглеждаше по-млада, някак успокоена и с отнесен поглед.

— Дали ни вижда? — тревожно попита Анаид.

Селене кимна.

— Знае, че я наблюдаваме. Виж, вгледай се по-внимателно.

И Криселда се усмихна благо, с мекотата на човек, постигнал душевен покой.

— Дали е щастлива?

Селене я прегърна.

— Ти си избраницата и си жива. Това й стига.

— А и вече съм жена.

— Не го знае, но може да го почувства интуитивно. Погледни я и й го кажи с очи.

Анаид на свой ред се усмихна на Криселда, с вид, обещаващ нови срещи. Никога няма да я забрави.

Тя въздъхна:

— Страх ме е.

Селене я утеши:

— Нормално е. Властта и могъществото причиняват главозамайване.

— Няма да ме изоставиш, нали?

— Ти си тази, която ще ме изостави.

— Аз ли?

— Такъв е законът на живота, Анаид.

— И с теб ли беше същото?

— Естествено.

— Тогава ли се запозна с Кристине Олав?

Селене пребледня.

— Това е дълга история.

Анаид вече се досещаше, че е така.

— Някой ден ще ми разкажеш ли?

Селене се умълча, отнесена в мислите си.

— Някой ден…

Внезапно Анаид се хвана за главата.

— По дяволите!

Селене я погледна стреснато.

— Какво има?

Анаид тръгна да се връща.

— Съвсем забравих, че трябва да изпълня една своя клетва.

— Клетва ли? Каква?

— Бях обещала на невярната дама и страхливия рицар да ги освободя от проклятието.

— Какво?

— Това, което току-що казах.

— Но…

— Дълга история — прекъсна я Анаид.

Селене разбра и й намигна съзаклятнически.

— Някой ден ще ми разкажеш ли?