Кланът на вълчицата
- Автор: Каранса Майте
- Серия: Войната на вещиците #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 978-954-330-332-8
- Переводчик: Боряна Цонева
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Кланът на вълчицата». Краткое содержание книги:
— И най-могъща.
— За да унищожи Цинулис.
— Я си затваряйте устата! — изръмжа Селене с ненавист.
Анаид остана потресена. Гласът на майка й бе различен от този, който така добре познаваше. В него нямаше и нотка нежност. Прозвуча остро и металически като звънтене на монети.
— Мамо — произнесе Анаид, като едва отронваше звуците. Костваше й големи усилия, но не можеше да се откаже от Селене толкова лесно.
— Какво искаш?
— Искам теб, мамо, обичам те.
Селене се обърна с рязко движение, като змия в атака, и лицето й се озова само на милиметър от лицето на Анаид.
— Ако ме обичаш, ако наистина ме обичаш, върни ми скиптъра.
Анаид погледна в дълбините на езерото, в тъмните му теменужени води. Бавно започна да се съблича и пусна дрехите си на брега.
— Не го прави, глупаво дете, това ще те убие.
— Не й връщай скиптъра, тя само това иска.
Този път обаче Анаид на свой ред ги накара да млъкнат:
— Да не чувам глас!
После погледна Селене и попита:
— Ако успея да извадя скиптъра, ще дойдеш ли с мен?
Селене обърна към нея невиждащ поглед и кимна с вид на обезумяла.
Анаид си пое дълбоко въздух и скочи от скалата.
Хвърли се във водата с главата надолу. Водите на езерото се развълнуваха, разтвориха се и погълнаха тялото й.
Внезапно Селене протегна ръце към водата. Не виждаше дъното на езерото, не можеше да види златната пръчка, която държеше заключена волята й.
— Анаид, Анаид, върни се! Анаид! Анаид!…
В зениците й бе проблеснала искрица от страх и ужасът постепенно обсеби съзнанието й.
Самодивите се смееха, равнодушни към болката й.
— Езерото погълна Анаид.
— Стана жертва на езерото.
— Езерото никога не връща жертвите си.
— Те остават в плен на тръстиките и косите им се оплитат в клоните.
— Остават завинаги в студените му води и никога не се завръщат.
Селене лека-полека дойде на себе си и си възвърна паметта. Беше невъзможно да прецени колко време бе минало, но Анаид не излизаше. Анаид не изплуваше. Селене погали дрехите, които момичето бе оставило на брега, и ги поднесе до лицето си. Подуши ги, така както би сторила всяка вълчица, и нададе сърцераздирателен вой. Внезапно по повърхността на водата се появиха мехурчета от въздух и привлякоха вниманието й. Огромна пъстърва с интелигентни очета държеше в устата си скиптъра. Селене, недоверчива, протегна ръка и го взе. Пъстървата с мощен удар на тялото се изтласка нагоре и с красив скок излезе от езерото, падна в скута й, като се извиваше в конвулсии и махаше перки в агония. Задушаваше се, а Селене не знаеше как да й помогне. Беше Анаид.
— Детето ми, хубавото ми чедо, малката ми Анаид… ела си при мен, върни се, съвземи се, миличка. Мама ще ти изпее твоята песничка и ще те залюлее в прегръдките си.
И Селене я помилва, залюля я приспивно и запя тихичко, докато конвулсиите на пъстървата постепенно замираха, а перките й се превръщаха в дълги крака и тънки ръце, а люспите й се покриваха с бледосинкавата кожа на Анаид.
— Анаид?
— Аз съм — прошепна изнемощяло от усилието момичето.
Селене нежно я прегърна. Завръщаше се бавно към смътните спомени от предишния си живот.
— Анаид, дъще.
— Мамо — отговори Анаид, трепереща от студ, като се сгуши в хладната й гръд.
Накрая топлата прегръдка разтопи леденото равнодушие, сковало Селене, смръзнала се в добре режисирано безумие.
— Какво правиш тук? Как дойде?
Анаид си погледна часовника. Нямаше време за губене.
— Дойдох, възседнала последния слънчев лъч, а на връщане трябва да си идем с първия. Хайде, да вървим.
Селене обаче не я слушаше, не откъсваше поглед от скиптъра, която тя самата беше оставила върху облите камъни. Взе го, избърса го с роклята си от водата и го размаха.
— Пророчеството.
Анаид нищо не разбираше.
— Пророчеството се сбъдва — повтори тихо Селене.
Опипа кожената торбичка, която висеше на врата на дъщеря й, извади атамето й от лунен камък и тържествено изрече цитат от пророчеството:
— Ще възседне слънцето и ще надвие луната.
Анаид бавно започна да разбира. Бавно и много късно. Селене отвори медальона, който момичето носеше на врата си, и се усмихна, щом съзря снимката й като дете.