Среднощен танц
- Автор: Куинн Джулия
- Серия: Блайдън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Среднощен танц». Краткое содержание книги:
— Както вече казах, дочух разговорът на Алекс и Ема за бала тази вечер и осъзнах, че Джон и Бел може да са в опасност. Ето защо настоях да ме вземат със себе си. — Тя се обърна към Бел. — Осъзнавам, че не бях най-стриктната придружителка, но аз приех позицията си много сериозно и почувствах, че ще проявя нехайност в задълженията си, ако не ти се притека на помощ.
— За което съм ти изключително благодарна — почувства се длъжна да каже Бел.
Персефона се усмихна любезно.
— Предположих, че може да имате нужда от тайно оръжие тази вечер. Тайно дори и за вас самите. Толкова бяхте заети с плановете си, че не забелязахте, че изчезнах в мига, в който пристигнах на партито. Отидох на балкона, който гледаше към балната зала и започнах да наблюдавам. Видях, че този мъж говореше с теб, Бел, а после принуди майка ти да излезе от залата.
— Но как влезе тук? — попита Бел.
Персефона се усмихна лукаво.
— Вие оставихте вратата отворена. Просто се промъкнах вътре. Никой не ме забеляза. А и стаята е доста щедро обзаведена. Просто се вмъкнах между столовете и канапетата.
— Не мога да повярвам, че не сме ви видели — промърмори Джон. — Явно инстинктите ми са започнали да отслабват.
— Тук е тъмно — каза Персефона, в опит да го успокои. — А и по същото време вниманието ви бе заето с друго. Не бих се тревожила за това, милорд. А и вие бяхте първият, който ме забеляза. След Бел, разбира се.
Джон поклати възхитено глава.
— Вие сте съкровище, Персефона. Истинско съкровище. Не знам как ще ви се отблагодаря.
— Може би с първородната ти дъщеря — предложи дяволито Дънфорд. — Персефона е хубаво име.
Бел му се намръщи. Хубаво име може би, но не и за някое от нейните деца. Но тогава… очите на Бел проблеснаха, когато в ума й се зароди идея. Идея, която бе толкова подходяща, толкова уместна…
— И аз трябва да изкажа благодарностите си — каза тя и хвана възрастната жена за ръцете. — Но не мисля, че чрез името на първородната ми дъщеря е подходящият начин да го направя.
— Но защо не? — палавата усмивка на Дънфорд стигаше чак до ушите му.
Бел се усмихна лукаво и целуна бившата си придружителка по бузата.
— Ахх, Персефона, имам по-възвишени планове за теб.
Глава двадесет и четвърта
Няколко седмици по-късно Джон и Бел се бяха сгушили в леглото си в Персефона Парк и се наслаждаваха на относителната тишина и извънредното си спокойствие. Бел прелистваше страниците на книга, както й бе навик да прави преди да заспи, а Джон разпределяше купчина търговски книжа.
— Изглеждаш много добре с новите си очила — каза той с усмивка.
— Така ли смяташ? Аз мисля, че ме карат да изглеждам умна.
— Ти си умна.
— Да, но тези ми придават по сериозен вид, не мислиш ли?
— Може би. — Джон остави документите си върху нощното шкафче, после се наведе над нея и залепи влажна целувка на едно от стъкълцата.
— Джооон! — Тя свали очилата и започна да ги бърше в завивката.
Той ги изтръгна от ръцете й.
— Остави ги.
— Но аз не мога да чета книгата, без…
Той взе книгата от ръцете й.
— Няма да имаш нужда и от нея.
Книгата се плъзна и падна на земята. Джон покри чувствено тялото на Бел със своето.
— Време е за лягане, не мислиш ли?
— Може би.
— Само може би? — Той захапа лекичко носа й.
— Обмислям го.
— Силно се надявам да е така.
— Спри да ме дразниш. — Тя го погъделичка по ребрата. — Сериозна съм.
Той погледна устните й, като си помисли, че много би искал да захапе и тях.
— Какво се върти в главата ти, скъпа?
— Все още искам поема.
— Какво?
— Любовна поема, от теб за мен.
Джон въздъхна.
— Направих ти най-романтичното предложение, което някога някоя жена е получавала. Изкачих дърво заради теб. Паднах на колене. За какво ти е тази поема?
— Защото е нещо, което ще мога да запазя. Нещо, което нашите правнуци да намерят дълги години след смъртта ни и да кажат „Прадядо несъмнено е обичал прабаба“. Мисля, че не е толкова глупаво.
— А ти ще ми напишеш ли поема?
Бел се замисли над това за момент.
— Ще опитам, но не съм толкова поетична, колкото теб.
— Откъде знаеш? Уверявам те, че моята поезия е ужасна.
— Никога не съм харесвала поезия, преди да те срещна. Ти винаги си я обичал. Мога само да заключа, че имаш по-поетичен ум от моя.