Говорителя на мъртвите
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Говорителя на мъртвите». Краткое содержание книги:
След ужасната битка Ендър Уигин изчезва и на негово място се появява Говорителя на мъртвите, чийто мощен глас разкрива истината за Войната с бъгерите. И ето че сега, много години по-късно, е открита втора извънземна раса. И отново поведението на извънземните е непонятно и плашещо… отново умират хора. Само Говорителя на мъртвите, който всъщност е Ендър Уигин Ксеноцида, ще има смелостта да разнищи загадката и да стигне докрай.
— Значи така — рече Мандачува, — дъвчи трева и ела с нас. Ние ще те скрием.
— А Уанда?
— О, аз ще отида да я повикам — рече Мандачува.
— Не знаеш къде живее.
— Знам — рече Мандачува.
— Ние вършим това много пъти на година — рече Човек. — Знаем къде живее всеки.
— Но никой не ви е виждал — каза Миро.
— Много сме потайни — рече Мандачува. — Освен това никой не ни и търси.
Миро си представи как десетки прасенца пълзят из Милагре посред нощ. Нямаше никаква охрана. Само на неколцина души работата им изискваше да излизат в тъмното. А прасенцата бяха малки, достатъчно малки, за да залегнат в капима и да се скрият изцяло. Нищо чудно че знаеха за метала и машините, въпреки всички правила, създадени да им попречат да научат за тях. Не ще и дума, че бяха виждали мините, видели бяха как каца совалката, виждали бяха пещите за изпичане на тухлите, наблюдавали бяха как фазендейрошите орат и садят предназначения за хората амарант. Нищо чудно тогава че знаеха какво да попитат.
Колко глупаво от наша страна: да си мислим, че сме ги отрязали от културата си. Те пазят повече тайни от нас, отколкото ние бихме могли да запазим от тях. Ето ти тебе културно превъзходство!
Миро откъсна стрък капим.
— Не — рече Мандачува и го взе от ръцете му. — Не се взема корена. Ако поемеш корена, няма да има въздействие.
Изхвърли стръка на Миро, сам откъсна нов, на около десетина сантиметра от земата. Сетне го нагъна и го подаде на Миро, който го задъвка.
Мандачува го заръга и защипа.
— Остави това — рече Миро. — Иди и намери Уанда. Може да я арестуват всеки миг. Върви. Веднага. Хайде, върви.
Мандачува погледна към другите и като съзря някакъв невидим знак на съгласие, затича покрай оградата по склона към Вила „Алта“, където живееше Уанда.
Миро подъвка още малко. Ощипа се. Както и му бяха казали прасенцата, усети болка, ала не даваше и пет пари. Единственото, което го интересуваше, бе, че това беше изход, начин да остане в Лузитания. Да остане може би с Уанда. Да забрави правилата, всички правила. Нямаше да имат никаква власт над него, след като напусне човешкия анклав и навлезе в гората на прасенцата. Ще стане ренегат, вече го бяха обвинили, че е такъв, но той и Уанда биха могли да оставят зад гърба си налудничавите правила на човешкото поведение и да заживеят както си поискат, да създадат семейство от хора с изцяло нова ценностна система, усвоена от прасенцата, от горския живот; нещо ново в Стоте свята, а Конгресът ще е безсилен да ги спре.
Изтича до оградата и я хвана с две ръце. Болката не бе по-малка отпреди, ала сега тя не го интересуваше и той се изкатери догоре. При всяко хващане за оградата болката се засилваше и той започна да й обръща внимание, дори много да й обръща внимание, започна да разбира, че капимът изобщо нямаше никакъв упойващ ефект върху него, ала вече бе стигнал най-високата й точка. Болката бе влудяваща; не можеше да мисли; инерцията го накара да се прехвърли, главата му пресече вертикалното й поле. Тогава болката мигновено обхвана мозъка му, сякаш всяка частица от тялото му пламна.
Малките гледаха с ужас как приятелят им висеше на оградата, трупът и главата му — на една страна, а бедрата и краката — на другата. Извикаха и се опитаха да го дръпнат долу. Ала тъй като не бяха дъвкали капим, се страхуваха да докоснат оградата.
Като чу виковете им, Мандачува изтича обратно. В тялото му бе останало достатъчно упойващо вещество, за да се изкатери и да избута тежкото човешко тяло през оградата. Миро се приземи с оглушителен шум на чупещи се кости, ръката му още допираше оградата. Прасенцата го издърпаха. Лицето му беше изкривено в риктуса на истинска агония.
— Бързо! — извика Лийф-ийтър. — Трябва да го посадим, преди да е умрял!
— Не! — отвърна Човек и избута Лийф-ийтър от вцепененото тяло на Миро. — Не сме сигурни, че умира! Болката е само една илюзия, знаете го, а той няма рана и болката би трябвало да си отиде…
— Не си отива — рече Ароу. — Погледни го.
Пестниците на Миро бяха свити, краката му — подгънати под тялото, а гърбът и вратът му — извити назад. И въпреки че дишаше на тежки пресекулки, лицето му, изглежда, се свиваше още по-силно от болката.
— Преди да умре — рече Лийф-ийтър, — преди да умре, трябва да му дадем корен.
— Иди и намери Уанда — рече Човек. Обръщаше се към Мандачува. — Веднага! Намери я и й кажи, че Миро умира. Кажи й, че портата е заключена, че Миро е отвъд нея и умира.
Мандачува мигновено отпраши.
Секретарят отвори вратата, ала чак като видя Новиня, Ендър си позволи да изпита облекчение. Не бе сигурен, че ще дойде, като изпрати Ела да я повика; докато изминаваха дългите минути, през които я очакваха, започна да се съмнява дали я разбира. Напразно се бе съмнявал. Тя бе тъкмо онази жена, за каквато я вземаше. Забеляза, че косата й беше пусната и разрешена от вятъра. За първи път, откакто бе пристигнал в Лузитания, Ендър съзря в лицето й ясно подобие на онова момиче, чиято мъка го бе призовала да се яви тук преди по-малко от две седмици, преди повече от двайсет години.