Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Той си проправи път предпазливо по коридора на Палуба 9. Въпреки, че не се виждаше никой, далечните писъци, викове, молби и агонизиращи ридания долитаха отвсякъде. Не можеше да повярва, че корабното командване и отделът по сигурността са буквално изчезнали, оставяйки обслужващия персонал сам на себе си, както и него самия, на милостта на тази побесняла паплач. Не беше чул нищо, не беше получил никакви инструкции. Бе ясно, че няма план за справяне с подобна ситуация. Корабът представляваше абсолютна лудница, без никаква информация, пълзяха най-различни слухове, като понесени и разпалвани от силен вятър.
Майлс се спусна по коридора, като продължаваше да стиска магнитната карта в дланта си. Това бе неговият билет за излизане от тази лудница и той възнамеряваше да го употреби незабавно. Нямаше намерение да свърши като един от четирите хиляди, които щяха да станат на кайма, когато вътрешностите на кораба бъдат изтърбушени при сблъсъка с най-лошия шелф на Голямата плитчина. Щастливците, които щяха да оцелеят при удара, щяха да издържат още двайсет минути в седемградусовата вода, преди да се споминат от хипотермия.
Много благодаря, но нямаше да участва в това шоу.
Той отпи още една глътка от уискито и премина през врата, над която с червени букви пишеше „Изход“. Спусна се надолу по металните стъпала, късите му крака се преплитаха, и спря две площадки по-долу, взирайки се към коридора, който водеше към полупалубата, където се държаха спасителните лодки. Коридорът беше все още празен, но виковете на обезумелите, разгневени пътници на тази площадка станаха по-силни. Не можеше да проумее защо не спускаха лодките. Тези съоръжения бяха дяволски сигурни, падаха във водата, докато човек бе надеждно закопчан в обезопасена седалка, а возенето не беше по-грубо отколкото във влакче в Дисниленд.
Когато зави зад ъгъла към външната полупалуба, шумът на тълпата се усили. Група пътници се бяха струпали пред заключените отвори към спасителните лодки и крещяха с все сила.
Имаше само един път натам и той бе през тълпата. Той се придвижи напред, все още стискайки картата. Може би никой нямаше да го познае.
— Хей! Това е директорът на круиза!
— Директорът на круиза! Хей, вие! Майлс!
Тълпата се втурна към него. Пиян мъж със зачервено лице го дръпна за ръкава.
— Какво става, по дяволите? Защо не спускаме спасителните лодки? А? Защо не го правим?
— Не знам нищо повече от вас! — извика Майлс с висок и напрегнат глас, като се опитваше да се измъкне от хватката. — Не са ми казали нищо!
— Глупости! Той отиваше към спасителните лодки — точно както направиха останалите!
Майлс бе хванат от друга ръка, която го издърпа настрани. Шевовете на униформата му изпукаха.
— Пуснете ме да мина! — изкрещя той, опитвайки се да продължи напред. — Казвам ви, не знам нищо!
— Мамка ти, ти ли не знаеш?
— Искаме спасителните лодки! Този път няма да ни оставите заключени отвън!
Възбудената тълпа го наобиколи и започнаха да го дърпат като парцалена кукла. Със силен, пронизителен шум, ръкавът на ризата му се откъсна.
— Пуснете ме! — умоляваше той.
— Нещастници такива, няма да ни оставите да потънем!
— Те вече се качиха на спасителните лодки, затова не се вижда никой от екипажа!
— Истина ли е, бе задник, защо мълчиш?
— Ще ви пусна вътре — извика Майлс ужасен, вдигайки магнитната карта нагоре, — ако ми направите път да мина!
Тълпата замлъкна, очевидно опитвайки се да смели казаното. После някой се обади:
— Той каза, че щял да ни пусне вътре!
— Чухте го! Пуснете ни!
Тълпата го избута напред, внезапно завладяна от очакване, умиротворена. С трепереща ръка Майлс пъхна картата в магнитния четец, отвори вратата, завъртя се и се опита бързо да я хлопне след себе си. Беше напразно усилие. Побеснелите пасажери нахълтаха, изблъсквайки го настрани.
Той едва се задържа на краката си. Грохотът на морето и воят на вятъра го блъснаха в лицето. Над вълните се носеха големи талази водна мъгла, но между тях Майлс можеше да види черния, сърдит, разпенен океан. Вътрешната палуба бе обляна от водни пръски, и в същия миг той усети, че е мокър до кости. Забеляза Лиу и Краули, които стояха до контролния панел за спускане, заедно с мъж, в когото разпозна изпълнителния директор на една банка. Емили Далбърг, наследницата на месаря милионер, бе застанала до него. Пасажерите се втурнаха към първата достъпна спасителна лодка и Лиу и Краули бързо се опитаха да ги спрат с помощта на банкера. Въздухът сякаш се сгъсти от виковете и крясъците, от звука на юмруци, забиващи се в човешка плът. Радиостанцията на Краули се измъкна и се плъзна по пода на палубата, изчезвайки от поглед.