Сойка-присмехулка
- Автор: Коллинз Сьюзен
- Серия: The Hunger Games #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 978-954-820-875-8
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сойка-присмехулка». Краткое содержание книги:
Стряскам се и се събуждам. Бледата утринна светлина наднича през щорите. Стържещият звук на лопатата продължава. Все още наполовина потопена в кошмара, тичам по коридора, излизам навън и тръгвам покрай къщата, защото сега съм напълно сигурна, че мога да се разкрещя на мъртвите. Виждам го и спирам. Копае под прозорците и лицето му е зачервено. В една ръчна количка има пет малки храста.
— Ти се върна — казвам аз.
— Д-р Аурелиус ме пусна да си тръгна от Капитола едва вчера — казва Пийта. — Между другото, поръча ми да ти кажа, че не може вечно да се преструва, че те лекува. Трябва да вдигаш телефона.
Той изглежда добре. Отслабнал е, покрит е с белези от изгаряния като мен, но онова размътено, измъчено изражение е изчезнало от очите му. Оглежда ме леко намръщен. Правя вял опит да отметна косата си от очите и осъзнавам, че е сплъстена на кичури. Чувствам се готова да се отбранявам:
— Какво правиш?
— Тази сутрин отидох в гората и донесох тези. За нея — казва той. — Мислех си, че можем да ги посадим край къщата.
Поглеждам храстите, буците пръст, които висят от корените им и затаявам дъх, когато в съзнанието ми изниква думата роза. Готвя се да закрещя на Пийта ужасни неща, когато си спомням цялото име. Не обикновена роза, а вечерна иглика — примроуз. Цветето, на което е кръстена сестра ми. Кимвам на Пийта в знак на съгласие и бързо се връщам в къщата, като заключвам вратата. Но ужасното нещо е вътре, а не вън. Разтреперана от слабост и нервност, изтичвам нагоре по стълбите. На последното стъпало се спъвам и падам на пода. Насилвам се да се изправя и влизам в стаята си. Ароматът е много слаб, но все още се носи във въздуха. Там е. Бялата роза сред изсушените цветя във вазата. Съсухрена и крехка, но все още запазила онова неестествено съвършенство, култивирано в парника на Сноу. Грабвам вазата, слизам с препъване до кухнята и изхвърлям съдържанието й в жаравата. Когато цветята се запалват, силен син пламък обвива розата и я поглъща. Огънят отново побеждава розите. Разбивам вазата на пода, за по-сигурно.
Пак се качвам горе и разтварям широко прозорците на спалнята, за да прогоня остатъка от вонята на Сноу. Но още я усещам — по дрехите ми и в порите ми. Събличам се и по дрехите ми остават парчета кожа, големи колкото карти за игра. Като избягвам огледалото, заставам под душа и изстъргвам розите от косата си, от тялото си, от устата си. Ярко розова и разтърсвана от тръпки, намирам чисти дрехи. Отнема ми половин час да си вчеша косата. Мазната Сае отключва предната врата. Докато тя приготвя закуската, хвърлям в огъня дрехите, които съм съблякла. По неин съвет изрязвам ноктите си с нож.
Докато ям яйцата, я питам:
— Къде отиде Гейл?
— В Окръг 2. Там заема някаква важна длъжност. Виждам го от време на време по телевизията — казва тя.
Разравям се из душата си и се мъча да доловя гняв, омраза, копнеж. Откривам само облекчение.
— Днес ще отида на лов — казвам аз.
— Е, малко пресен дивеч няма да е излишен — отговаря тя.
Въоръжавам се с лък и стрели и потеглям с намерението да изляза от Дванайсети през Ливадата. Близо до площада има екипи от хора с маски и ръкавици, и конски каруци. Пресяват онова, което е лежало под снега тази зима. Събират останки. Една каруца е спряла пред къщата на кмета. Разпознавам Том, стария колега на Гейл, който спира за миг и бърше потта от лицето си с кърпа. Спомням си, че го видях в Тринайсети, но трябва да се е върнал. Поздравява ме, а аз събирам кураж да попитам:
— Намериха ли някого вътре?
— Цялото семейство. И двамата им работници — казва ми Том.
Мадж. Тиха, мила и смела. Момичето, което ми подари брошката и ми даде име. Преглъщам с усилие. Питам се дали и довечера тя ще се присъедини към хората от кошмарите ми. Които изсипват пепелта в устата ми.
— Мислех си, че може би тъй като той беше кмет…
— Като кмет на Дванайсети едва ли е имал някакъв шанс — казва Том.
Кимвам и продължавам напред, като внимавам да не поглеждам към дъното на каруцата. Из целия град и Пласта е същото. Жътвата на мъртъвците. Когато приближавам развалините на старата си къща, пътят се задръства с каруци. Ливадата е изчезнала или поне драматично променена. Изкопали са дълбока яма и редят в нея кости — масов гроб за моите хора. Заобикалям дупката и влизам в гората на обичайното място. Обаче няма значение. По оградата вече не тече ток и е укрепена с дълги клони, за да възпира хищниците. Но старите навици умират трудно. Искам да отида до езерото, но нямам сили и едва успявам да стигна до мястото, където се срещахме с Гейл. Сядам на скалата, където ни засне Кресида — струва ми се прекалено широка без неговото тяло до мен. Няколко пъти затварям очи и броя до десет — мисля си, че щом ги отворя, той ще се е появил изневиделица, напълно безшумно, както правеше толкова често. Налага се да си напомня, че Гейл е в Окръг 2, намерил си е фантастична работа и сигурно целува нечии други устни.