Сойка-присмехулка

— Е, ще се видим утре — казва Хеймич.

Когато звънтенето на бутилките с алкохол в чантата му заглъхва, прошепвам: „Съмнявам се“.

Не съм в състояние да помръдна от стола. Останалата част от къщата се издига като застрашителен силует — студена, празна и тъмна. Загръщам се с един стар шал и гледам пламъците. Сигурно заспивам, защото следващото, за което си давам сметка, е, че е сутрин и Мазната Сае се суети около печката. Приготвя ми яйца и препечен хляб и седи там, докато изяждам всичко. Не говорим много. Малката й внучка, онази, която живее в свой собствен свят, взема едно кълбо яркосиня прежда от кошницата за плетене на майка ми. Мазната Сае й казва да го върне обратно, но аз казвам, че може да го вземе. Вече никой в тази къща не може да плете. След закуска Мазната Сае измива съдовете и си отива, но когато става време за вечеря, се връща и пак ме кара да ям. Не знам дали се държи като добра съседка или й плащат, но идва два пъти на ден. Тя готви, аз ям. Опитвам се да преценя следващия си ход. Сега нищо не ми пречи да се самоубия. Но изглежда чакам нещо.

Понякога телефонът дълго звъни, но не го вдигам. Хеймич никога не ме посещава. Може би е променил решението си и си е заминал, макар да подозирам, че просто е пиян. Не идва никой, освен Мазната Сае и внучката й. След месеци на самотно затворничество те ми се струват като цяла тълпа.

— Днес пролетта се усеща във въздуха. Би трябвало да излезеш — казва тя. — Да отидеш на лов.

Не съм излизала от къщата. Не съм излизала дори от кухнята, освен за да отида до малката баня, която е точно до нея. Нося същите дрехи, с които тръгнах от Капитола. Единственото, което правя, е да седя пред камината. И да се взирам в неотворените писма, които се трупат на полицата на камината.

— Нямам лък.

— Провери в другите стаи — казва тя.

Тя си тръгва, аз обмислям дали да проверя. Отказвам се. Но след няколко часа все пак отивам, като вървя тихо само по чорапи, за да не разбудя призраците. В кабинета, където пих чай с президента Сноу, намирам кашон с ловджийското яке на баща ми, книгата ни с растенията, сватбената снимка на родителите ми, канелката, която Хеймич ми изпрати и медальона, който Пийта ми даде на арената-часовник. Двата лъка и един колчан стрели, които Гейл измъкна в нощта на запалителните бомби, лежат на бюрото. Обличам ловното яке и оставям останалите неща недокоснати. Заспивам на дивана в хола. Следва ужасен кошмар, в който лежа на дъното на дълбок гроб и всеки мъртвец, когото познавам по име, идва и хвърля върху мен пълна лопата пепел. Сънят е доста дълъг, като се има предвид списъкът на хората, и колкото по-дълбоко ме затрупват, толкова по-трудно ми е да дишам. Опитвам се да извикам, моля ги да спрат, но пепелта изпълва устата и носа ми и не мога да издам никакъв звук. И въпреки това лопатата продължава да стърже до безкрай.