Сойка-присмехулка
- Автор: Коллинз Сьюзен
- Серия: The Hunger Games #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 978-954-820-875-8
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сойка-присмехулка». Краткое содержание книги:
Дали е било така и тогава? Преди почти седемдесет и пет години? Дали група хора са седнали около заседателната маса и са гласували за Игрите на глада? Дали е имало несъгласни? Дали някой е отправил призив за милост, сподавен от призивите за смъртта на децата от окръзите? Ароматът на розата на Сноу прониква в ноздрите ми, спуска се надолу и гърлото ми се свива в пристъп на отчаяние. Всичките ми любими хора са мъртви, а ние обсъждаме следващите Игри на глада с цел да загинат по-малко хора. Нищо не се е променило. И няма никога да се промени.
Преценявам вариантите си внимателно, премислям всичко. Без да откъсвам очи от розата, казвам:
— Гласувам „за“… заради Прим.
— Хеймич, твоят глас е решаващ — казва Коин.
Разгневен, Пийта се опитва да внуши на Хеймич в какво зверство може да стане съучастник, но усещам, че Хеймич ме гледа. Значи това е моментът. Когато ще открием точно колко си приличаме и колко много ме разбира той в действителност.
— Аз гласувам със Сойката-присмехулка — казва той.
— Отлично. Това решава вота — казва Коин. — Сега вече трябва да заемем местата си за екзекуцията.
Докато минава покрай мен, вдигам чашата с розата:
— Може ли да се погрижите Сноу да носи това? Точно над сърцето си?
Коин се усмихва:
— Разбира се. И ще се погрижа да научи за Игрите.
— Благодаря — казвам.
В стаята влизат много хора и ме заобикалят. Последното полагане на пудра, инструкциите от Плутарх, докато ме водят към входните врати на резиденцията. Кръглият площад прелива от хора, пълни са и страничните улици. Останалите заемат местата си отвън. Охрана. Официални лица. Бунтовнически водачи. Победители. Чувам приветствените възгласи, които показват, че Коин се е появила на балкона. После Ефи ме потупва по рамото и излизам навън в студената светлина на зимното слънце. Отивам до мястото си, придружена от оглушителния рев на тълпата. Според инструкциите се обръщам така, че да ме виждат в профил и чакам. Когато извеждат Сноу през вратата, зрителите полудяват. Завързват ръцете му зад една колона, което е ненужно. Няма къде да избяга. Няма къде да отиде. Това не е широката сцена пред Тренировъчния център, а тясната тераса пред резиденцията на президента. Нищо чудно, че никой не си даде труд да ме накара да се упражнявам. Той е на десетина метра от мен.
Усещам как лъкът мърка в ръката ми. Посягам назад и издърпвам стрелата. Поставям я, прицелвам се в розата, но наблюдавам лицето му. Той започва да кашля и по брадичката му се стича кървава струйка. Езикът му потрепва над пухкавите устни. Търся в очите му и най-малък признак за някаква емоция, страх, угризения, гняв. Но там е само същото развеселено изражение, с което свърши последният ни разговор. Сякаш той отново изрича думите. О, скъпа ми госпожице Евърдийн, нали се разбрахме да не се лъжем.
Прав е. Разбрахме се.
Върхът на стрелата ми се премества нагоре. Отпускам тетивата. Президентът Коин се свлича от стената на балкона и пада тежко на земята. Мъртва.
27
В зашеметената реакция, която следва, долавям ясно един звук. Смехът на Сноу. Ужасен клокочещ кикот, придружен от изригване на пенеста кръв, когато започва кашлицата. Виждам го как се навежда напред, бълвайки през устата последните остатъци от живота си, докато охраната го скрива от погледа ми.
Когато сивите униформи започват да ме заобикалят, си мисля какво ли съдържа краткото ми бъдеще като убиец на новия президент на Панем. Разпит, вероятно изтезания, със сигурност публична екзекуция. Как ще се наложи отново да се сбогувам за последен път с шепата хора, които все още заемат място в сърцето ми. Перспективата за това, как ще се наложи да се изправя пред майка си, която сега ще бъде съвсем сама на света, решава въпроса.
— Лека нощ — прошепвам на лъка в ръката си и усещам как застива неподвижно. Вдигам лявата си ръка и извивам глава, за да откъсна със зъби хапчето от ръкава си. Вместо това зъбите ми се забиват в плът. Рязко дръпвам глава назад и се оказвам очи в очи с Пийта, само че сега очите му издържат на погледа ми. От следите от зъби по ръката, която е сложил върху танатоската ми, се стича кръв. — Пусни ме — озъбвам му се, като се опитвам да изтръгна ръката си от хватката му.
— Не мога — казва той. Издърпват ме от него и усещам как откъсват джоба от ръкава ми, виждам как виолетовата таблетка пада на земята, гледам как ботушът на един пазач стъпква последния подарък на Цина. Превръщам се в диво животно — ритам, забивам нокти, хапя, правя всичко, което мога, за да се освободя от тази паяжина от ръце, докато тълпата напира да нахлуе вътре. Пазачите ме вдигат високо, а аз продължавам да се мятам, докато ме носят над гъстата тълпа от хора. Започвам да крещя за Гейл. Не мога да го намеря в множеството, но той ще разбере какво искам. Един точен изстрел, който да сложи край на всичко. Само че няма стрела, няма куршум. Възможно ли е да не ме вижда? Не. Над нас, върху огромните екрани, разположени из Кръглия площад, всички виждат какво се случва. Той гледа, знае, но не изпълнява нашата уговорка. Точно както аз не го направих, когато го заловиха. Неубедителни извинения за ловци и приятели. И в двата случая.