Миг преди никога

Бързо се обръщам към Андрю и шепна:

— Какво си й казал за мен?

Той се хили.

— Всъщност нищо особено — казва небрежно, но номерът не минава. — Само, че съм срещнал едно наистина прелестно невъобразимо секси момиче, с мръсна уста и мъничко петно по рождение от вътрешната страна на бедрото. Аз го первам по крака. Той не реагира, само усмивката му става по — широка.

— Не, момиче — казва, вече сериозен той, — само й казах че съм те срещнал в един автобус и оттогава сме заедно. — Търси успокоително бедрото ми с ръка.

— Тя май ме харесва малко повече, така че едва ли си й казал само това. Андрю вдига леко рамене, а после майка му се връща в стаята с две чаши чай. Оставя ги пред нас върху масичката за кафе. По тях има изрисувани малки жълти слънчогледчета.

— Благодаря — казвам, отпивам от чая и го оставям внимателно на масичката. Оглеждам я за подложка, но не виждам такава.

Тя сяда срещу нас на един стол в същия цвят като дивана.

— Андрю ми каза, че си от Северна Каролина?

 — Уф, уф... това било всичко, което й бил казал, виж ми окото! — Направо го чувам как се хили отвътре, все едно че го прави на глас. Знае, че не мога да го изгледам сърдито, или да го ударя, което при нормални обстоятелства щях наистина да направя. Само се усмихвам така, сякаш той изобщо не седи до мен.

— Да — отговарям. — Родена съм в Ню Бърн, но съм живяла в Ралей през по — голямата част от живота си. — Отпивам още една глътка.

Марна кръстосва крака и слага украсените си с пръстени ръце в скута. Бижутата й са семпли, по два малки пръстена на всяка ръка, чифт малки златни обеци и подходящ за тях гердан, провесен сред гънките на закопчаната й до горе бяла блуза.

— Моята най — голяма сестра живя в Ралей шестнайсет години, преди да се премести в Тексас — хубав щат.

Само кимвам и се усмихвам. Предполагам, че това беше просто тема за разчупване на леда, защото във въздуха е надвиснало неловко мълчание и аз я забелязвам да поглежда често към Андрю. А пък той не казва нищо. Изпитвам странно усещане за това мълчание, като че ли аз съм единствената в стаята, която не знае какви мисли преминават между останалите.

— И така, Камрин — каза Марна и отклонява погледа си от Андрю, — за къде пътуваше, когато срещна Андрю?

О, страхотно, не очаквах това. Не искам да лъжа, но в случая не мога да говоря за истината небрежно на чай с някого, с когото току — що съм се запознала.

Андрю отпива голяма глътка и оставя чашата на масичката.

— Донякъде тя се оказа в моето положение — отговаря той вместо мен и отговорът ме кара съвсем да млъкна от изненада. — Аз поех по дългия път, а Камрин беше поела пътя за никъде. Случи се така, че нашите пътища ни заведоха до едно и също място.

Очите на Марна светват от любопитство. Тя навежда брадичката си на една страна, поглежда първо мен, а след това отново Андрю, а после и двамата. В израза на лицето и има нещо топло и много загадъчно, а не скептичното недоумение, което очаквах.