Миг преди никога
- Автор: Редмерски Джесика
- Серия: Миг преди никога #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542815891
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Миг преди никога». Краткое содержание книги:
— Ще й кажеш ли? — питам аз.
Той ме поглежда.
— Какво, за това че ще заминем ли?
— Да.
Андрю кимва.
— Ще й кажа, иначе ще се поболее да се тревожи за мен.
— Какво мислиш, че ще каже?
Андрю се смее.
— Момиче, аз съм на двадесет и пет. Не съм живял у дома от деветнадесетгодишен. С нея всичко ще е наред.
— Просто имам предвид причината, заради която заминаваме и какво точно възнамеряваме да правим — поглеждам встрани и отново през предното стъкло. — Не е като да си събереш багажа и да се преместиш в друг град, дори майка ми би могла да понесе такава новина. Обаче ако й кажех, че възнамерявам да пътувам ей така, където ми хрумне, и то с някого, с когото съм се запознала в един автобус, тя вероятно малко ще се уплаши.
— Вероятно ли? — пита Андрю. — По същия начин, както и ако не й кажеш? Гледам право в него.
— Не, определено ще й кажа. По същата причина, каквато ти посочи. Мисля, че трябва да знае... Ама, Андрю, знаеш много добре какво искам да кажа.
— Е, да, знам, скъпа — казва той, дава ляв мигач и завива при един знак стоп — имаш право, не е съвсем нормално — след това се ухилва насреща ми и веднага ме провокира и аз да се усмихна. — Ама не е ли тъкмо това една от причините, поради която ще го направим? Защото не е нормално, нали?
— Да, така е.
— Разбира се, най — голямата причина е заради компанията — добавя той.
Аз се изчервявам.
Още две пресечки с наредени по тях удобни, извънградски къщи, бели тротоари и деца, които минават покрай нас на велосипеди, и ние спираме на паркинга пред къщата на майка му. Тя е на едно ниво с хубава цветна градина отпред и два клонести, зелени храста от двете страни на алеята, която води до предната врата. Шевролетът навлиза с пърпорене в паркинга зад бяла фамилна кола с четири врати, паркирана вътре в широко отворения гараж. Поглеждам се съвсем набързо в огледалото, за да се уверя, че нямам сополи в носа или някакви останки от маруля между зъбите от сандвича с пилешко, който ядох преди това, а Андрю заобикаля колата и ми отваря вратата.
— О, сега разбирам какъв си — подкачам го аз. — Отваряш ми вратата на колата, само защото майка ти може да ни наблюдава.
Той хваща ръката ми и театрално се покланя.
— От сега нататък ще ти отварям врата, ако ти харесват такива работи, милейди. Обаче. — слагам ръката си в неговата и се ухилвам до уши на представлението му — не съм предполагал, че си от този тип.
— О, така ли? — казвам с ужасен английски акцент и вирвам нагоре брадичка. — И точно за какъв тип ме мислиш, Андрю Париш?
Той затваря вратата, хваща ме под ръка, като държи гърба си изправен и брадичката повдигната.
— Помислих, че си от онези, на които това изобщо не им прави впечатление, стига вратата да се отваря, когато искат да излязат.
Смея се.
— Ами да, прав си — казвам и се притискам в рамото му, докато той ме насочва към вратата вътре в гаража.
Тя се отваря към кухнята, в която мирише на задушено говеждо. Мисля си: Имала е време да сготви задушено говеждо? Но после виждам „Слоу Кукър"* на плота. С Андрю минаваме покрай бара и навлизаме в кабинета в момента, в който иззад ъгъла от коридора се показва хубава светлоруса жена.
[* „Слоу Кукър" (Бавния готвач) или известен още като „крок пот" — популярен в Америка уред, в който ястието се приготвя в продължение на няколко часа — Б.пр.]
— Толкова се радвам, че си у дома — казва тя, прегръща го и направо го притиска с дребното си тяло.
Андрю ще трябва да е с цели осем сантиметра по — висок от нея, но аз виждам откъде има зелените очи и трапчинките.
Тя ми се усмихва най — приветливо и за моя изненада също ме прегръща. Не се съпротивлявам и притискам длани в гърба й.
— Вие трябва да сте Камрин — казва тя. — Имам чувството, че вече ви познавам.
Това ме изненадва. До днес нямах представа, че знае за съществуването ми. Поглеждам скришом към Андрю и устните му се изтеглят в загадъчна усмивка. Предполагам, че е имал много възможности да говори за мен по време на пътуването, особено когато започнахме да спим в една стая, но това, което най — вече ме изненада, е, защо изобщо е говорил нещо за мен.
— Радвам се да се запозная с вас, госпож... — поглеждам Андрю с широко отворени очи за информацията, заради която ми идва да го ритна по пищяла, че не ми я е дал по — рано.
Свивам заплашително устни насреща му, но той само продължава да се усмихва.
— Викай ми Марна — казва тя, спуска ръце от мен и хваща моите, после ги вдига заедно със своите и ме оглежда отвсякъде, като продължава да е все така широко усмихната.