Затвори очи
- Автор: Вердон Джон
- Серия: Дейв Гърни #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-048-1
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затвори очи». Краткое содержание книги:
По време на сватбеното тържество младата булка е намерена с отрязана глава. Най-фрапиращото е, че ужасното деяние е извършено в присъствието на всички, но никой от гостите и роднините не е видял убийството или пък убиеца.
Убиецът триумфира, но не задълго, защото на сцената излиза детектив Дейвид Гърни и започва да провежда разследването по свой начин, задавайки характерните за него неудобни въпроси.
Реши да рискува. Опипа стената зад себе си и откри регулиращ ключ за лампа. Завъртя го приблизително до средата, натисна го и веднага след това го пусна. Надяваше се, че чистачите са твърде заети и няма да забележат светлината, проблеснала над прага за не повече от половин секунда.
Онова пък, което той самият успя да види за това време, бе просторна спалня, обзаведена с мебелите, чиито очертания бе различил в полумрака. Имаше също и два по-малки стола, нисък шкаф с чекмеджета и огледало с разкошна рамка над него, както и две нощни шкафчета, върху които стояха две настолни лампи с изкусно изработени абажури. В сцената нямаше нищо необичайно – с изключение на собствената му реакция. В мига, в който я съзря, изпита силно чувство за дежа вю. Сигурен бе, че е виждал тази стая, точно такава, каквато я видя на светлината на лампата.
След няколко секунди интуитивното усещане за нещо познато бе изместено от смразяващ кръвта въпрос: дали не се бе озовал в тази стая по-рано днес? Започна да му се гади. Сигурно бе идвал тук. Откъде иначе би могъл да има такава ясна представа къде да търси леглото, как бяха разположени столовете, каква беше резбата на гардероба?
И което бе по-важно, колко далеч можеше да стигне човек под влиянието на премахващия задръжките рохипнол? До каква степен ценностите ти и онова, което обичаш и цениш, можеше да бъде заличено от химикала? През целия си живот не се бе чувствал така уязвим и отделен от самия себе си. Сякаш ставаше дума за непознат човек. Дори не бе сигурен какво беше в състояние да стори, докато е бил упоен.
Постепенно усещането за безпомощност и неразбиране, от което му се виеше свят, бе изместено от редуващи се пристъпи на страх и гняв. Направи нещо, което изобщо не му бе присъщо: избра гнева. Гневът с неговата мощ и устременост.
Отвори вратата и излезе на светло в коридора.
Монотонното бръмчене на прахосмукачката сега се чуваше от друга стая, по-далечна. Гърни бързо тръгна в обратна посока и се върна при широкото махагоново стълбище. От краткото си пътуване с асансьора по обяд бе почти сигурен, че всекидневната и гостната се намират на втория етаж. Той слезе по стълбите с надеждата, че нещо в тези стаи ще разбуди някакъв спомен в паметта му или ще му подскаже следа, която да може да използва.
Както и на горния етаж, и тук извит свод водеше към останалите помещения на етажа. Гърни мина под него и се озова в обзаведената във викториански стил всекидневна, където се бе срещнал с Джикинстил. И тук чистачите бяха запалили всички лампи. На светлината и това помещение изглеждаше по-безлично и пусто. Дори грамадните екзотични растения сякаш бяха изгубили пищността си. Прекоси всекидневната и отиде в гостната. Чиниите, чашите и сребърните прибори бяха изчезнали, както и портретът от Холбайн. Или може би фалшификатът на портрет от Холбайн.
Гърни осъзна, че не знае нищо със сигурност за обяда, който се бе състоял през този ден. Най-лесно бе да допусне, че всичко е било измама, особено разточителната оферта, която бе получил за снимките си на престъпници. Идеята, че никога не е имало нито пари, нито истинско възхищение от проницателността и таланта му, нанесе неочакван удар по егото му. След това го заболя при мисълта колко важни се бяха оказали за него ласкателствата и парите.
Спомни си нещо, което му бе казал един терапевт преди време: че единственият начин да прецениш колко държиш на нещо или колко го обичаш, е посредством силата на болката от неговата загуба. Сега разбра, че възможните придобивки от "илюзията Джикинстил" се бяха оказали толкова важни за него, колкото... колкото убедеността му, че изобщо не са важни. А това го накара да се почувства като двойно по-голям глупак.
Огледа гостната. Спомни си възторженото си видение за яхтата в пролива Пюджит – усещането бе като киселия вкус на вино, което се опитва да се върне там, откъдето е дошло. Огледа почистената повърхност на масата – не се виждаше никакво петънце, никакъв отпечатък. Върна се обратно във всекидневната. Във въздуха се долавяше слаба миризма, смесица от поне няколко различни. Усетил я бе и преди малко, когато прекоси стаята. Сега се опита да различи отделните компоненти: алкохол, застоял цигарен дим, пепел от камината, кожа, влажната почва на растенията, препарат за полиране, старо дърво. Нищо изненадващо. Нищо, което да нямаше място там.
Въздъхна, изнервен от безпомощността и провала си, от безрезултатния риск, който бе поел с влизането в къщата. Мястото излъчваше враждебна пустота; нищо не подсказваше, че тук живее някой. Всъщност Джикинстил бе признал, че води скитнически начин на живот. Един бог знаеше къде прекарват времето си така наречените му "дъщери".