Криптата на флорентинеца

Боря се с папийонката, опитвайки да я наместя под яката. Добрият стар Чарли. Богоподобен и неописуемо спретнат.

— Не е скъсала с него — продължава Джил. — Момичетата, които си падат по Чарли, никога не късат. Той ги зарязва.

В гласа му звучи лек намек, че винаги трябва да имам едно наум за Чарли, че тази придирчивост е важна черта от характера. Сякаш това може да обясни проблемите между него и Джил.

— Той е добро момче — бърза да се поправи Джил.

Изглежда, че повече не му се говори на тази тема. За момент в стаята настава тишина, нарушавана само от тихото шумолене на плат, докато смъквам папийонката и започвам борбата с възела отначало. Джил седи на леглото и разсеяно прокарва пръсти през косата си. Този навик му е от времето, когато носеше много по-дълга коса. Ръцете му още не са свикнали с промяната.

Накрая успявам да оформя нещо като лешник с крилца. Хвърлям едно око в огледалото и решавам, че не е чак толкова зле. Обличам смокинга. Стои ми идеално, по-добре дори от собствения ми костюм.

Джил все още мълчи и зяпа отражението си в огледалото, сякаш гледа картина. Ето че дойде и краят на неговото председателство. Сбогом на „Бръшляна“. Утре клубът ще е в ръцете на миналогодишното ръководство, а Джил ще стане призрак в собствения си дом. Отиват си най-хубавите му години в Принстън.

— Хей — казвам аз и пресичам хола, за да вляза в неговата спалня. — Гледай да се позабавляваш тази вечер.

Джил като че не ме чува. Слага клетъчния си телефон на зарядното устройство и гледа мигащата светлинка.

— Ще ми се да не бе станало така — заявява той.

— Чарли ще се оправи — успокоявам го аз.

Но той само свежда очи към дървената кутия, в която държи по-ценните си неща, и избърсва с длан прахта от капака. Стаята изглежда странно. Половината на Чарли е стара, но безупречно чиста. До гардероба са сложени маратонките му от първи курс с грижливо подпъхнати вътре връзки; Чарли носи миналогодишните само в почивните дни. Половината на Джил обаче изглежда безжизнена — нова и същевременно прашна. Той вади от кутията сребърния часовник, който носи само по специални поводи. Стрелките са спрели и той леко го разтръсква, за да навие пружината.

— Колко ти е часът? — пита Джил.

Показвам му часовника си и той сверява своя.

Навън е паднала нощ. Джил взима ключовете си, после вдига телефона от зарядното.

— Любимият ден на баща ми в колежа е балът в „Бръшляна“ през последната му година — казва. — Все за него разправяше.

Спомням си Ричард Къри и историите за „Бръшляна“, които разказвал на Пол.

Той казваше, че било като да живееш в сън, прекрасен сън.

Джил вдига часовника до ухото си. Слуша го, сякаш в звука има нещо вълшебно като шума на океански прибой в раковина.