Фуриите на Калдерон

Бърнард пристъпи към младия мъж, сграбчи китката му и прикова ръката му към колана.

– Синко, не прави глупости. А сега върви извикай командира си.

– Не може да правите такива неща – изломоти стражът. – Ще ви окова във вериги.

– Току-що го направих – каза Бърнард. – И ако не искаш да го направя отново, върви да повикаш центуриона си.

Блъсна силно младежа, който залитна назад и падна в снега в основата на палисадата.

Войникът преглътна, скочи на крака и хукна във вътрешността на укреплението.

Амара вдигна очи от падналия на снега легионер и погледна към Бърнард.

– Бъди учтива и проявявай уважение, а? – каза тя.

Бърнард се изчерви.

– Може и да са разглезени градски момчета, но са легионери, да му се не знае. Трябва да се отнасят с малко повече уважение към жените. – Почеса се по главата и добави: – И към един холтър, предполагам.

Амара се усмихна, но не каза нищо. Бърнард се изчерви още повече, покашля се и извърна поглед.

Необръснатият пазач се появи от караулното помещение с полуоблечен центурион, млад мъж, малко по-възрастен от него. Центурионът близо минута се взира глупаво в Бърнард, след това даде на пазача кратка заповед, изчезна обратно в помещението, но след малко излезе, все още наполовина облечен.

Няколко легионери се събраха около портите и за успокоение на Бърнард, той разпозна неколцина от мъжете от предишните му посещения в гарнизона. Малко по-късно прошарен възрастен мъж, с развени около голото му теме коси излезе с бърза походка от портите. Беше облечен в цивилна туника, но осанката и държанието му бяха на войник.

– Холтър Бърнард. – Той погледна критично едрия фермер. – Не изглеждаш много добре.

Не попита за стража, който лежеше в снега, само се наведе и докосна слепоочията му с върховете на пръстите си.

– Лечителю Харгър – отвърна Бърнард, – да не съм го ударил прекалено силно?

– За дебела глава като тази никой удар не е прекалено силен – промърмори Харгър. После се изкикоти. – Е, ще го боли глава, когато се събуди. Очаквах нещо подобно.

– Нови попълнения?

Харгър се изправи и повече не погледна към младия страж на снега.

– Елитът на две цели кохорти от самата Рива. Синове на граждани, почти всеки. Но накуп пак нямат достатъчно мозък да си вземат сол по време на буря.

– Трябва да стигна до Грам. Веднага, Харгър. – Бърнард направи гримаса.

Харгър свъси вежди и го огледа изпитателно.

– Какво се е случило?

– Заведи ме при Грам – само каза Бърнард.

Харгър поклати глава.

– Грам е… неразположен.

– Болен ли е? – Амара премига.

– Може да се каже – изсумтя Харгър. – Лошо му става от богаташчета, които очакват да се държат с тях като с инвалиди вместо като с легионери. – Поклати глава. – Ще трябва да говориш с неговия търсач на истината, Бърнард.

– Оливия? Добре, доведи я.

– Не – каза Харгър и направи гримаса. – Най-малката дъщеря на Лиуи ще ражда и тя се върна в Рива, за да помага при раждането. Сега…