Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
И навярно в тъмната тишина на душата си съзнателно да позволи клането на една болница.
Фатумай го гледаше изпитателно.
— Не си казал никому за това, нали? Боиш се, че шафитските ти приятели ще изгонят твоята Бану Нахида, и то с основание?
Думите й го жегнаха… ала не това беше причината. Вълнението в гласа на Нахри, предпазливият интерес, който бе видял у Суба при онова тяхно първо посещение… Сърце не му бе дало да разруши всичко това. И за какво? За да посочи за кой ли път зверствата, които събратята им бяха извършили преди векове?
— Не, не се боях. Бях уморен. — Гласът му се прекърши. — Уморен съм от това всички в този град да се хранят с отмъщение. Уморих се да учим децата си да мразят и да се страхуват от други деца, защото родителите им са ни врагове. И се уморих до смърт от това да се държа така, сякаш единственият начин да спасим събратята си е, като смажем всички, които биха могли да ни се противопоставят, сякаш враговете ни няма да ни отвърнат със същото в мига, в който нещата се обърнат.
Фатумай се изпъна.
— Дръзки думи за сина на един тиранин.
Али поклати глава.
— Какво искаш от мен?
Тя му се усмихна тъжно.
— Нищо, принц Ализейд. При цялото ми уважение, всичко, което е нужно, за да ме накара да ти вярвам отново, е да видя баща ти загинал от твоята ръка. Дотук бях с политическите игри на този град. Останаха ми десет деца, които разчитат на мен. Няма да ги изложа на опасност.
— Тогава защо си тук?
Фатумай докосна един поднос с инструменти.
— Дойдох, за да предам едно предупреждение.
Али настръхна.
— Какво предупреждение?
— Малката ти реч за отмъщение, Ализейд. Има Шафити, които не копнеят да работят в твоята болница, такива, които биха накарали членовете на „Танзим" да приличат на поддръжници на девите. Хора, чийто гняв би могъл да повали този град на колене и които никога няма да простят на една Нахида за миналото, колкото и шафити да излекува тя. Изгубих няколко от по-големите си деца, защото те се присъединиха към тях. Гледат как приятелите им умират в езерото, как продават съседите им на онази тръжна платформа и не искат нищо друго, освен да видят как вие, така наречените чистокръвни, страдате. И твоята Нахида би трябвало да се страхува от тях.
Али скочи на крака, но Фатумай вдигна ръка.
— Носят се слухове за нападение по време на Навастем — обясни тя. — Няма да ти разкрия от кого го чух, така че не ме питай.
— Какво нападение? — попита Али в ужас.
— Не знам. Просто слух, и то доста слаб. Предавам го единствено защото мисълта за онова, което девите и Царската стража ще ни причинят в отмъщение, ме изпълва с ужас.
Сестра Фатумай се обърна да си върви, потропвайки с бастуна си по каменния под.
— Сестро, почакай. Моля те!
Тя вече отваряше вратата.
— Това е всичко, което знам, Ализейд ал Кахтани. Прави с него каквото намериш за добре.
Али замълча за миг, стотици отговори трептяха върху устните му.
Онзи, който си проправи път навън, изненада и него.
— Момиченцето, което спасихме. Онова от таверната на Туран. То добре ли е?
Студената скръб в очите на Фатумай му каза истината още преди да бе изрекла думите.
— То бе в лодката, която баща ти изгори.
Беше паднала нощ, небето в прозореца зад Гасан имаше сребърно-пурпурния цвят на полумрак, натежало от мъглата на топлия дъжд, който бе валял през деня. Али беше кръстосвал двора на болницата, докато едва не бе пробил дупки в земята, преди да осъзнае, че колкото и да не иска да се види с баща си, сигурността за Навастем бе в неговите ръце.
Гасан не изглеждаше убеден.
— Нападение по време на Навастем? Кой ти каза това?
— Един приятел — отвърна Али. — Някой, когото няма да съм в състояние да открия отново. Освен това не знаеше нищо повече.
Гасан въздъхна.
— Ще предам притесненията ти на Уаджид.
Али го зяпна.
— Това е всичко?
Баща му разпери ръце.
— Какво повече очакваш да направя? Знаеш ли колко много неясни заплахи получаваме за девите? За Нахри? Особено след нападението над работническия ти лагер?