Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
Тя не отговори на усмивката му. Почувства как тялото й, спокойно и топло в слънчевата светлина, внезапно се вкочани. Заскуба стръкчета трева и безсмислено ги заплиташе в ресните на одеялото. Бавно каза:
— Мили, наистина ли искаме да забогатеем? Аз лично не искам. Защо са всички тези приказки за пари? Когато нямахме никакви пари, ние бяхме безумно щастливи. Тогава никога не говорехме за пари. А сега никога не говорим за нещо друго.
Той отново се усмихна с чувство на превъзходство.
— След години на газене из калта, на кренвирши и херинга, след години на обиди от твърдоглави Комисии, след години на лекуване на миньорски жени в мръсни задни спални, предлагам, просто за промяна, да подобрим живота си. Някакви възражения?
— Не се шегувай с това, мили. Преди не говореше така. О! Не виждаш ли, не виждащ ли, че ставаш жертва на същата система, която ругаеш, която мразиш? — Развълнуваното й лице будеше жалост. — Не си ли спомняш как говореше за живота, че той представлява атака срещу неизвестното, нападение нагоре по стръмнината, все едно, че трябва да превземеш някоя крепост, като знаеш, че е там на върха, но още не се вижда…
Той смутено промърмори.
— О! Бях млад тогава, глупав. Това са само романтични приказки. Огледай се и ще видиш, че всички правят едно и също — трупат колкото могат! Това е единственото, което човек може да прави.
Тя потръпна и пое дъх. Знаеше, че трябва да говори, сега или никога.
— Мили! Не е само това. Моля те, изслушай ме. Моля те! Аз съм така нещастна поради тази промяна в теб. Дени също я забеляза. Тя ни отделя един от друг. Ти не си този Андрю Менсън, за когото се омъжих. О! Ако само бъдеш такъв, какъвто беше!
— Какво съм направил? — запротестира той раздразнен. — Бия ли те, напивам ли се, убивам ли? Дай ми един пример за моите престъпления.
Отчаяно тя отговори:
— Работата не е в конкретните неща. Всичко е в твоето отношение, мили. Вземи например този чек, който ти прати Айвори. Може би на повърхността това е дребна работа, но по-дълбоко — о, ако погледнеш по-дълбоко, това е долно, алчно и нечестно.
Тя почувства как той се опъна, после седна обиден и ядосано я погледна.
— За бога! Защо отново започваш за това? Какво лошо има, че приех чека?
— Не виждаш ли? — Цялата събрала се през последните месеци мъка преля в нея, задуши доводите й, накара я внезапно да избухне в плач. Тя истерично извика: — За бога, мили, недей, недей се продава!
Той скръцна със зъби разгневен. Бавно, решително и остро той каза:
— За последен път те предупреждавам да престанеш да се правиш на невротична глупачка. Не можеш ли да се опиташ да ми помогнеш, вместо да ми пречиш и да ме тормозиш непрекъснато?
— Не съм те тормозила — изхлипа тя. — Аз исках да ти говоря по-рано, но не говорих.
— Тогава недей — той престана да се контролира и изведнъж закрещя: — Чуваш ли ме? Недей. Това е някакъв комплекс. Говориш, като че съм някакъв мръсен мошеник. Само искам да напредна. И ако желая пари, те са само средство за постигане на целта. Хората съдят за тебе по това, което си, по това което имаш. Ако си от тези, които нямат, ще те командват. Знай, че това ми е дошло до гуша. В бъдеще ще командвам аз. Сега разбра ли? И да не си ми споменавала отново тази идиотска глупост!
— Добре, добре — ридаеше тя. — Няма. Но ти казвам, някой ден ще съжаляваш.
Екскурзията беше провалена и преди всичко за нея. Въпреки че избърса очите си и набра голям букет иглики, въпреки че прекараха още един час на слънчевия склон и спряха по пътя в „Ливъндър леди“ за чай, въпреки че разговаряха привидно приятелски за обикновени неща, цялата прелест на деня бе мъртва. И докато се прибираха в ранния здрач, лицето й беше бледо и неподвижно.
Постепенно неговият гняв се превърна във възмущение. Защо от всички на света само Крис се нахвърля върху него? Други жени, при това очарователни жени, бяха възхитени от бързото му издигане.
Няколко дни по-късно му позвъни Франсис Лорънс. Бе пътувала, бе прекарала зимата в Ямайка — през последните два месеца няколко пъти бе получавал писма от Миртър бенк хотел; но сега се беше върнала, нетърпелива да види приятелите си, излъчваща слънчевата светлина, която бе погълнала. Весело му каза, че иска да я види, преди да е загубила тена си.
Отиде на чай. Както беше казала, тя имаше красив тен, ръцете и деликатните й китки, слабото й питащо лице бяха опънати като на сатир. Удоволствието да я види отново бе извънредно много увеличено от радостта в нейните очи, тези очи, които бяха безразлични към толкова много хора и които със своята светлина бяха така приятелски настроени към него.