Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
Андрю се втренчи учуден в чека — не бе направил нищо, за да помогне на Айвори при операцията — после постепенно топлото чувство, което сега парите винаги будеха у него, обхвана сърцето му. Със самодоволна усмивка той подаде писмото и чека да ги види Кристин.
— Страшно мило от страна на Айвори, нали Крис? Обзалагам се, този месец ще имаме рекорд в хонорарите.
— Но не разбирам — лицето й изразяваше объркване. — Това ли е твоята сметка за госпожа Торнтън?
— Не, глупавата ми — изкиска се той. — Това е една малка сума допълнително — просто за времето, което отделих за операцията.
— Искаш да кажеш, че господин Айвори ти дава част от своя хонорар?
Той се изчерви и внезапно настръхна.
— Господи боже мой, не! Това е абсолютно забранено. Не бихме и помислили такова нещо. Не разбираш ли, че съм спечелил тези пари заради помощта, заради това, че съм бил там, точно както анестезиологът е спечелил своя хонорар, защото е дал упойката. Айвори се разплаща с всички, щом е получил чека. Обзалагам се, било е страхотна сума!
Подтисната и нещастна, тя постави чека на масата.
— Изглежда, взел е много пари.
— Е добре, защо не? — той приключи спора с бурен изблик на негодувание. — Торнтънови са невероятно богати. За тях това не е повече от онези три шилинга и шест пенса на пациентите от приемната.
Когато той излезе, погледът й остана закован върху чека с напрегната тревога. Не знаеше, че той се е сдружил професионално с Айвори. Внезапно я обзеха всички предишни страхове. Като че ли онази вечер с Дени и Хоуп изобщо не бе се състояла — тя не го беше променила с нищо. Как обичаше, как ужасно обичаше той сега парите. Покрай тази ненаситна жажда за материален успех работата му във „Виктория“, изглежда, нямаше никакво значение за него. Дори бе забелязала, че в манипулационната той използва все повече и повече безполезни микстури, че предписва лекарства на хора, които не са болни, караше ги непрекъснато да идват. Загриженият израз на лицето й се задълбочи, то стана измъчено и дребно. Очите й бавно се наляха със сълзи. Трябва да говори с него, о, да, трябва, трябва. Същата вечер, след приемния час, тя почтително се обърна към него:
— Андрю, би ли направил нещо, за да ме зарадваш? Искаш ли да ме изведеш навън от града в неделя с колата? Ти ми обеща, когато я взе. И разбира се, цяла зима не сме имали възможност да отидем някъде.
Погледна я изненадан.
— Ами… е хубаво!
Както се беше надявала, в неделя времето се оказа хубаво — един мек пролетен ден. Към единайсет часа той беше свършил с неотложните визитации и с едно одеяло и кошница с продукти в багажника на колата тръгнаха. Когато преминаха по Хамърсмит бридж и поеха по пътя за Кингстън и Съри, настроението на Кристин се повиши. Скоро преминаха Доркинг и завиха по пътя към Шиър. Толкова отдавна не бяха ходили заедно в провинцията, че красотата, ярката зеленина на полетата, пурпурният цвят на напъпилите брястове, златният прах на висящите котенца, бледожълтото на игликите, изникнали на куп край една рътлина, я завладяха, заразиха я.
— Не карай така бързо, мили — прошепна тя тъй нежно, както не бе говорила със седмици наред. — Тук е толкова красиво!
Той, изглежда, бе решил да надминава всички коли по пътя.
Към един часа̀ стигнаха Шиър. Със своите няколко къщи с червени покриви и тихо течащата рекичка сред обраслите с пореч брегове селото още не бе засегнато от щурма на летните туристи. Достигнаха гористия хълм отвъд селото и оставиха колата близо до една покрита с чимове конска пътека. Там, на малкото сечище, където простряха одеялото, цареше пееща самота, която принадлежеше само на тях и на птиците.
Изядоха сандвичите си в слънчевата тишина, изпиха кафето от термоса. Около тях, сред растящите на групи елши, беше изникнало море от иглики. Кристин жадуваше да ги набере, да потопи лицето си в тяхната хладна нежност. Андрю лежеше с полузатворени очи, главата му беше близо до нея. Сладко спокойствие обхвана тъмните тревоги на нейната душа. Ако можеше техният живот заедно да бъде винаги такъв!
Сънливият му поглед се бе задържал за няколко секунди върху колата. Внезапно той каза:
— Не е толкова лоша таратайката, нали, Крис? Искам да кажа за парите, които дадохме. Но скоро ще ни трябва нова.
Тя се размърда, след този пресен пример за неутолимата му жажда тревогите й се подновиха.
— Но ние току-що я купихме? За мен тя е всичко, което бихме могли да желаем.
— Хм! Бавна е. Не забеляза ли как онзи буик непрекъснато беше преди нас? Искам една от новите бързи лимузини.
— Но защо?
— Защо не? Можем да си го позволим. Добре вървим — нали знаеш, Крис. Да! — Той запали цигара и се обърна към нея с израза на самодоволство. — В случай че вие може би не съзнавате факта, моя мила малка учителко от Бленли, трябва да ви съобщя, че ние бързо забогатяваме.