Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
По бузите й се търкаляха сълзи. Тя се обърна към него съвсем диво.
— Ти наистина ме обичаш, нали, мили? Нищо друго не ме интересува на света!
Успокоена, най-после пробва кожите. Бяха вълшебни.
Той не можеше да им се нарадва. Искаше сдобряването да бъде пълно. Усмихна се:
— Виж какво, Крис, ние бихме могли да направим и едно малко тържество. Да излезем да обядваме днес. Ще те чакам в един часа в „Плаца“.
— Да, мили — каза полувъпросителпо тя. — Само че за днес съм приготвила малко овчарски пай — ти толкова го обичаш.
— Не, не — по-весело не бе се смял месеци наред. — Стига си стояла в къщи! Един часа. Срещнете тъмния красив джентълмен в „Плаца“. Няма нужда да носите червен карамфил. Ще ви познае по кожите.
Цяла сутрин беше в настроение на пълно задоволство. Какъв глупак е бил досега! — да пренебрегва Кристин. Всички жени обичат да им се оказва внимание, да бъдат извеждани, да прекарват весело, „Плаца“ беше най-доброто място. Цял Лондон, или поне по-голямата част от тези, които имаха значение, можеха да се видят там между един и три.
Кристин закъсня, нещо необичайно за нея, и това го накара леко да нервничи, докато седеше в малкото фоайе и виждаше през стъклената преграда как заемат всички най-хубави маси. Поръча си още едно мартини. Беше един и двайсет, когато тя дойде запъхтяна, стресната от шума, от хората, от натруфените лакеи и от факта, че последния половин час бе чакала в друго фоайе.
— Много съжалявам, мили — каза тя. — Наистина питах. Чаках и чаках и след това открих, че това е друго фоайе.
Дадоха им лоша маса, в ъгъла до една колона и близо до сервитьорите. Залата бе гротескно претъпкана, масите така близо една до друга, че хората сякаш седяха един друг в скутовете си. Келнерите се движеха като акробати. Горещината беше тропическа.
— Сега, Крис, какво ще желаеш? — решително запита Андрю.
— Ти поръчвай, мили — отвърна немощно тя.
Поръча богато, скъпо меню: чер хайвер, супа галски принц, пиле, аспержи, ягоди и сироп. Също една бутилка Либфраумилх 1929.
— Ние не знаехме много за тези неща, когато бяхме в Бленли. — Той се засмя, решен да бъде весел. — Не знаехме какво значи добро прекарване, мое старо момиче.
Тя благородно се опитваше да отвърне на неговото настроение. Похвали черния хайвер, положи героични усилия с богатата супа. Преструваше се на заинтересувана, когато той посочваше кинозвездата Глен Роско, Марвис Йорк, американка, известна със своите шест съпрузи, и други също така известни космополити. Спретнатата вулгарност на това място й беше противна. Мъжете бяха прекалено пригладени, гладки и мазни. Всички жени бяха блондинки, облечени в черно, красиви, гримирани, небрежно груби.
Изведнъж Кристин се почувства леко зашеметена. Започна да губи равновесието си. Обикновено поведението й се обуславяше от естествената й простота. Но напоследък нервите й бяха много опънати. Започна да чувства несъответствието между своите нови кожи и евтините си дрехи. Усети, че другите жени я гледат. Знаеше, че тук не е на мястото си, като маргаритка в парник за орхидеи.
— Какво има? — запита той внезапно. — Не ти ли е приятно?
— Да, разбира се — запротестира тя, като напразно се опитваше да се усмихне. Устните й сега бяха втвърдени. Едва преглъщаше, камо ли да усеща вкуса на покритото с дебел пласт крем пиле в своята чиния.
— Не слушаш какво ти говоря — промърмори той недоволно. — Дори не си докоснала виното си. По дяволите, когато човек изведе жена си навън…
— Може ли малко вода — запита тя с неуверен глас. Искаше й се да изписка. Тя беше чужда за това място. Косата й не беше боядисана, лицето й не бе гримирано, нищо чудно, че сега и келнерите се заглеждаха в нея. Тя нервно набоде едно стебло на аспержа. Когато го повдигаше, главата се отчупи и падна, пръскайки сос върху новите кожи.
Металната блондинка на съседната маса се обърна към своя компаньон с доволна усмивка. Андрю видя тази усмивка. Отказа се от опита да води разговор. Привършиха яденето в мълчание.
Връщането в къщи беше още по-мрачно. След това той набързо излезе по визитациите си. Бяха по-отдалечени един от друг, отколкото преди. Болката в душата на Кристин бе нетърпима. Тя започна да губи вяра в себе си, да се пита дали наистина е подходяща за него. Същата вечер сложи ръце около врата му, целуна го и отново му благодари за кожите и за излизането.
— Радвам се, че ти достави удоволствие — каза той безизразно и отиде в своята стая.
Глава дванадесета
В този момент се случи едно събитие, което за известно време отклони вниманието на Андрю от затрудненията му в къщи. В „Трибюн“ той попадна на едно съобщение, в което се казваше, че господин Ричард Стилмън, добре известният специалист-медик от Портланд, щата Орегон — САЩ, е пристигнал с кораба „Империал“ и е отседнал в хотел „Брукс“.