Владетелят (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят (Част I)». Краткое содержание книги:
Брилянтен роман!
Джейк Мейрък е сред най-добрите служители на Агенцията — тайна институция, подчинена пряко на президента на САЩ.
Хладнокръвният убиец Ничиреншу, заклет враг на Джейк, владее всички бойни изкуства…
Ши Зи-лин е високопоставен министър в Пекин, оцелял сред урагана на историята.
Кой от тях ще се окаже истинският Владетел?
Цената е Хонконг — ослепителният диамант на Изтока…
Откри, че се контролира по безукорен начин. Това беше резултат от усилията на Май, която усърдно го учеше на креватното изкуство. За нея той положително не беше огнен любовник, а по-скоро мъж на нежността и търпението.
Дали би познала този Зи-лин сега, потръпващ от желание да потъне в знойната джунгла на непознатите емоции, нетърпелив като младеж?
Усети как контролът започва да му се изплъзва, въпреки изчислените с математическа точност и отдавна, отработени движения. Колкото по-дълбоко проникваше в Атена, толкова по-несигурен ставаше относно ефективността на своя акт: поза, паузи, нежно докосване тук и там за поддържане на еуфорията.
Имаше чувството, че галопира върху гърба на буен кон, забравил всякаква предпазливост, всякакво търпение… Беше безнадеждно заразен от женствеността на тази жена, всички разумни мисли излетяха от главата му. Когато тласкаше члена си дълбоко в нея, имаше чувството, че дъхът му я пронизва; когато го изтегляше, оставаше с впечатлението, че финият й парфюм е проникнал дълбоко в кожата му. Удоволствието беше неописуемо.
Атена беше тази, която се предаде първа. Ноктите й се забиха в гърба му, очите й се замъглиха.
— Легни върху мен! — дрезгаво прошепна тя. — Искам да чувствам тежестта на тялото ти във върховния миг!…
Той отпусна мускули и потъна в меката възглавница на гърдите й.
— О, да! Сега, сега!
Слял се с нея, той потъна във вълните на върховната наслада, горещото му семе се изстреля в пламналите и вътрешности, светът изчезна…
Войната с Япония се усещаше във въздуха. Беше началото на 1937 година. Бизнесът в Шанхай се развиваше нормално, а жителите на града просто бяха свикнали да живеят под напрежение.
Зи-лин правеше всичко възможно да спестява на Атена новините за все по-влошаващото се положение. Нейната душа просто не беше създадена за мъките и тревогите на войната. Освен това тя беше жена, а човек не може да обсъжда всички въпроси с жена си, дори когато тя е толкова необикновено същество като Атена. Тя, от своя страна, правеше всичко възможно за душевния му комфорт. Интелигентна и едновременно с това чувствителна, тя проявяваше далеч по-голям кураж от всяка китайка. Положението й беше ясно, въпреки опитите му да я държи настрана. Беше й достатъчно да слуша новините, да отделя зърното от плявата сред многобройните слухове. Постоянно задаваше въпроси и в крайна сметка Зи-лин отстъпи. Разказа й всичко, което знаеше, само и само да прогони от душата й абсурдните слухове.
На среща с най-малкия брат беше решено да продадат цялата си недвижима собственост — предимно складове, цехове и малки фабрики. Зи-лин нямаше никакво доверие в китайската армия и беше сигурен, че в случай на открити бойни действия тя бързо ще капитулира. Шансовете й срещу японците бяха равни на нула.
Андрю Сойър дойде да го посети в митническата канцелария през един студен и ветровит февруарски ден. Това беше изключение, тъй като Бартън Сойър и Зи-лин продължаваха да държат в тайна своите делови контакти.
Андрю се беше превърнал във висок и здрав млад мъж. Имаше леденосивите очи на баща си и сламената коса на майка си и вече беше доста по-висок от Зи-лин. Изглежда никога не забравяше за разликата във височината им и когато бяха заедно неизменно предпочиташе да седне. И сега направи така, придърпвайки простия дървен стол по-близо до бюрото на Зи-лин. Не свали дебелото си палто, бузите му бяха зачервени от ледения вятър, който вече от няколко дни фучеше по крайбрежието.
— Моля за извинение, вуйчо — започна почтително младежът. — Никога не бих си позволил да те безпокоя тук без основателни причини.
Андрю Сойър владееше книжовния кантонски диалект до съвършенство, далеч по-добре от баща си. Към Зи-лин неизменно се обръщаше на този език.
— Не се безпокой, моля те — отвърна Зи-лин и веднага концентрира вниманието си върху госта. — Работата ми е такава, че се радвам на всяка почивка. Особено пък когато ще я прекарам с теб, Андрю.
Зи-лин искрено обичаше този младеж, който изгаряше от желание да се учи и никога не повтаряше веднъж допусната грешка. Освен това у него нямаше нищо от обичайната надменност на „гуай лох“ по отношение на китайците, никога не забравяше на кого принадлежи тази страна. Харесваха го всички китайци, които го познаваха. Просто защото не се чувстваха притеснени от присъствието му.