Селцето
- Автор: Булычев Кир
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Селцето». Краткое содержание книги:
И в същото време, колкото и да беше отвратителна планетата, колкото и да възмущаваше тя нейната праведна и терзаеща се душа, този свят я привличаше и вълнуваше.
… Клавдия се изправи. Беше я обзела тревога, неумолимо желание за действие. Тя не можеше да работи повече. Не можеше дори и да мисли за работа.
Приближи се към печката, искаше да сложи кафе, наля вода, но не пусна котлона.
После отиде в шлюза и облече скафандъра си.
„Ще изляза — повтаряше си тя. — Ще изляза за минута, ще отида до гората. В края на краищата, защо трябва да седя цели седмици в този затвор?“
Ако на станцията имаше още някого освен нея, тя никога не би си позволила да излезе. Но сега нямаше никого наоколо. И никой нямаше да я види. Така че можеше да си представи, че няма да я види и непреклонната Клавдия Сун. Не, Клавдия, я няма, също е отлетяла към планините. И в гората излизаше не тя, а онази нелегална, неосъзната и формално несъществуваща същност на Клавдия, над която тя нямаше никаква власт.
Клавдия провери дали шлюзът е херметизиран — тя съблюдаваше всяка точка от инструкцията за излизанията — и пристъпи в гората.
Разбира се, тя беше излизала и преди това — по работа. Ту трябваше да помогне на скаута да натовари пробите, ту да отиде до планетарния катер. Но нито веднъж не беше ходила в гората. И когато Павлиш полушеговито и много предпазливо я уговаряше да отиде там с него, тя отказваше сухо, давайки да се разбере, че няма намерение да се занимава с неща, които не са наложителни.
Клавдия прекоси поляната, огледа се. Куполите на станцията и на лабораторията я наблюдаваха и не одобряваха постъпката й.
Струваше й се, че вятърът, люлеещ листата, облъхва и лицето й. Тя даже прекара ръкавицата по забралото на шлема, за да провери дали е херметизиран. Всичко беше наред.
Клавдия навлезе в гората; вървеше по широка пролука между дърветата бавно, гледайки в краката си, за да не се спъне и да не настъпи някаква гадост, защото пътешествието й през гората въобще не означаваше примиряване с нея. Това беше изпитване на самата себе си — ако вместо гора пред нея имаше кратер на вулкан, може би при сегашното си душевно състояние би се спуснала и в него.
За свое учудване с всяка следваща крачка Клавдия откриваше в гората нови неща — ту сухо листо, ту чудновато извит корен, ту енергично движение на лишей, — които я привличаха със своята всевечна красота и естественост, богатство на цветовете, необичайност на формата… Клавдия се спираше, веднъж даже се наведе, за да разгледа смешен ивичест бръмбар с дълги крачета.
При вида на Клавдия бръмбарът се изправи на задните си крачка и подскочи. Клавдия не се изплаши — помисли си, че той прилича на гальовно кутре, което иска да я лизне по устата.
Милото бръмбарче пропусна целта и обидено забуча, докато се отдалечаваше.
За щастие на Клавдия тя не знаеше, че отровата на този ивичест бръмбар, макар и не смъртоносна, предизвиква дълбоки незарастващи язви и когато човек го срещне в гората, трябва да бяга, без да се обръща. Впрочем тя беше със скафандър и нищо не я заплашваше.
Клавдия се усмихна на смешния бръмбар и го съпроводи с поглед. Вече се канеше да се връща, когато забеляза отпред цветя.
Цветята бяха рядкост на планетата — тук беше царството на простите растения. И най-често те всъщност бяха други същества, приличащи на цветя, дори не непременно растения.
Клавдия се спря на малка поляна. Центърът й беше зает от кръгче яркозелена трева — стръкчетата й блестяха като покрити с мазнина; по-близо до дърветата, под надвисналите отгоре сплетени клони се бяха сгушили безпомощни нежни топчици — глухарчета, само че много по-дребни и по-нежни от земните.
Когато Клавдия се приближи до глухарчетата, те се разклатиха на тънките си стъбла, залюлени от вятъра. Това бяха глухарчета като за Палечка.
На Клавдия страшно й се прииска да ги духне. Да ги духне, за да полетят бели пухчета.
Това не биваше да се прави.
Клавдия се огледа — дали някой не надничаше отнякъде, за да види престъплението й?
Гората беше тиха и спокойна.
Все още усмихвайки се, тя вдигна забралото на шлема си съвсем малко, само няколко сантиметра, и духна.
Белият облак от пухчета се вдигна във въздуха и се завъртя, разпръсквайки се във всички посоки.
Няколко безтегловни пухчета докоснаха лицето й и Клавдия се отдръпна от този студен, гъделичкащ допир.